Никой не ме е събличал така...

Догонвам се по устните ти. Захарно. 
Косите ми са вино и опиват. 
Усещаш ме под кожата си - вятърна. 
Лозници са бедрата ми. Увиват. 

Откривам се в очите ти. На капки. 
Разтичам се по гърлото ти. Пареща. 
Целувките нагарчат. И са сладки. 
Гърдите ми са въглени. Изгарящи. 

Разпадам се на стонове. Чаровно. 
Чаршафите са пясък - оживяват. 
Нощта се случва истински. Съдбовно. 
Звездите покорени онемяват. 

Навсякъде по тялото ми лепнеше 
сладникавата радост на езика ти. 
Звездите бяха луди голи грешници. 
Лианно по луната се увиваха... 

Измисляше ме с пръсти. Безпогрешни. 
И ставах съвършена. Мокра. Пясъчна. 
Скалите бяха твърди като лешници. 
А устните ми шепнеха от... крясъци. 

Треперех като пламъче на свещ- 
нахъсано достигаш до бедрата ми. 
И ставах твоя дива лятна вещица. 
Болеше...твърдостта на сетивата. 

Постигаше ме, но не ми се бягаше. 
Горещо е навън. Отвътре - топло. 
Вълните тихо мъркаха полягащи, 
а вятърът приличаше на котка... 

Никой не ме е събличал така: 
сочно, влажно, задъхано... 
като бутилка тъмно шампанско... 
Да нарисува първо с поглед 
извивката на шията ми, 
докато с диханието 
на съгрешил вятър 
свали едната презрамка... 
....после... 
..............другата... 
И онемялата голота изпие 
бавно, 
на глътки, 
като сухо мартини... 

Никой не ме е събличал така... 
Като пролетна утрин 
да сътвори росата на жаждата, 
да ме покрие с було на тънка мъгла, 
да покори хълма на желанието, 
свличайки 
бавно, 
нежно, 
с попиващи устни 
девство на свян 
и сатен: ароматен, възбуден... 

Никой не ме е събличал така... 
затова съм облечена цяла в копнеж 
и 
го 
ЧАКАМ. 

23.01.2011