Понякога са ведри небеса
и слънце във нощта ми обещават.
И аз,
повярвала във чудеса,
молитвено издигам жадни длани.
Понякога ме стрелят със светкавици.
Завихрят ме –
като обрулен лист.
Издигат ме.
Захвърлят ме.
И падам.
И пак ме вдигат твоите очи.
И все така:
от полюс чак до полюс.
От връх – във бездна.
Смъртоносен скок.
И аз,
повярвала във тази обич,
ти подарявам
цял един живот.
ЕЛИЦА АНГЕЛОВА
29.04.2011
Няма коментари:
Публикуване на коментар