Аз, ти и лошият, страшен Мрак

Аз не съм влюбена в тебе. Изобщо.
Но така те обичам, че чак
те разказвам във приказки нощем
на студения, хапещ Мрак.
Той наднича, свиреп, от ъглите
и се прави на много страшен.
А пък аз му светя в очите
с бялото на чаршафа си.
И разказвам, разказвам, разказвам
как ми липсваш, когато те няма,
как Вселената става празна
и поне три пъти по-голяма,
как в ръцете ти бих заспала,
но понеже ги няма - не спя.
Как със тебе сме едно цяло -
две половинки на Лудостта.
И не зная дали му писва
на студения, страшен Мрак
да слуша това "Липсва ми...
До Голямата Мечка чак!",
но тънее и избледнява,
става мек, нежносин и плюшен,
на места до небеснолилаво,
и протяга ръце да ме гушне.
Той разбира - така те обичам,
че от обич не мога да спя.
И се мъчи на теб да прилича
този страшен, среднощен мрак.
За да спреш поне за секунда
да ми липсваш така, до сълзи.
И да спра с това "Не съм влюбена."
Отдалече си ми личи...

caribiana