Душата не броим – отдавна е на възел.
Виновно ми мълчи, отказа се да свети,
обърка всичко, чак житейския си пъзел.
Уви – оръжие не нося, да го сложа,
тъй, както му е ред, пред своя победител.
От бедния ми кон остана само кожа
и спомен за галопа с вятърче в косите.
Доспехите си хвърлих рано – бяха тесни.
Тежаха ми и стягаха ме в раменете.
Платих ги с мои рани – стори ми се честно.
Предавам се. Сама отрязах си крилете.
Отрязах ги, защото бяха снежно-бели,
а този свят не е кроен да бъде в бяло.
Видях онези, дето бяха оцелели -
крилата им напълно бяха почерняли.
Сама дойдох. Признавам се за пораженец.
Ни битката спечелих, нито пък войната.
Предавам се. Пишете сметката на мене.
Наясно съм, че плащам с удара в земята.
Радост Даскалова
Няма коментари:
Публикуване на коментар