Необяснимото... Да се опиташ да опишеш любовта е като да затвориш вятър в клетка. Ако успееш – значи не е тя.
За любовта не се говори. Тя е тихото мълчание в усмивката на нечии очи. Тя не пита и не изисква отговори, тихо те топли с присъствието си. Началото и края на всичко истинско съдържа в себе си любов. И всички ние по рождение я носим в себе си. Копнеем да отворим сърцето си за някой, така че да нямаме нужда от маски и защитни реакции... Изначална, всепоглъщаща и всепроникваща любов. Любов, която носи знака на Истинността. А има толкова малко истински неща в този живот... Истински, като неочаквано поднесен сандвич от любим човек на работното място. Обяд, след който ти не си вече същия.
Плашещо е, да.. Осъзнаваш, че си тотално уязвим пред човека, когото обичаш. И още повече.. това ти харесва. Че ти си избрал да му довериш тази своя уязвимост и това прави този човек специален в живота ти. Да съблечеш душата си пред някой... да му се отдадеш е много повече отколкото да покажеш тялото си. И количеството никога не замества качеството.
Има много начини да се отдадеш, да принадлежиш. Физическият е само един от тях, при това така изтерзан.
Копнежа да отдадеш себе си като напълно завършена, цялостна личност на друга такава – не търсещи половината си души инвалиди. Когато обичаш знаеш, че сърцето ти иска да принадлежи на този човек и именно желанието, не нуждата ви свързва за цял живот. Тогава дори името на любимия човек звучи по един особен начин...
Желанието да отвориш сърцето си носи и страх от нараняване, но какво е любовта, ако я даряваш само в безопасност?
Обикновено е тихо... Когато обичаш нямаш нужда от показност, от гръмките клетви и декларации. Достатъчно ти е само да усещаш другия...
Любовта не е и изгарящото привличане. А нежното присъствие, дори когато те няма за себе си. Любящото търпение, когато виждаш последния си миг. Да се оставиш, да се довериш, точно когато не вярваш на никого. Дори и на себе си. Особено тогава.
А болката ще каже някой... Да, болката. Това е като да погледнеш в другите очи и да пропаднеш. Но, да знаеш, че падайки, може да се одраскаш от пукнатините на душата му. И да продължиш да пропадаш... Завинаги. Безвъзвратно. Лекувайки ги...
С любов.
