нищо че сърцата ни кървят.
Обгърнати с фалшиво благородство,
то, думите, и в изгрева скърбят.
Заключваме си спомена в ковчеже,
но носиме ключето на врата,
та в миг на болка, безметежно,
капака да открехнем. Суета.
Да. Влизаме на пръсти и отново
се срещаме с отминали неща.
Докоснати, превръщат се във слово.
Преписана съдба върху листа.
Понякога си тръгваме с "достойнство",
с загнездена в душите ни тъга.
Дали не проявяваме геройство,
на никого ненужно... при това!?
Таня Мезева
Няма коментари:
Публикуване на коментар