Аз не съм принцът. Аз съм ... Звяра.

,,...Чея. Едно адски далечно място... 
Няколко хиляди километра, в един друг живот... "
Тя вървеше и чуваше думите му в главата си...
,,...Валенсияна...беше хубаво,но аз не исках да бъда там,а в Андалусия...при танцьорките на фламенко...там,където вятърът довява песъчинките...горещо е..."
Тя продължаваше да върви,не знаеше къде отива,не знаеше,дали въобще ще стигне,не знаеше почти нищо за него,за мъжът,който беше омагьосал душата й и беше пленил сърцето й....ех,само да знаеше как изглежда сега,година,от както беше решил да замине....но тя и това не знаеше....беше решила,че ще го последва,разбра къде е, реши....тръгна...на риск...без да се замисли....знаеше името му,беше го виждала на няколко снимки,но....само това,така и не събра смелост да се видят на живо,без да ги разделя интернет пространството,отлагаше срещата им,мислеше си,че има време,но не знаеше,че той беше рашил да замине ....тя тръсна глава,сега не биваше да мисли за това...имаше вероятност да се предаде на слабостта си,а не трябваше....
А сега...сега накъде?-прошепна тя.Дали не грешеше,като вършеше това?Малко преди да изчезне от интернет пространството,омагьосващият мъж и беше писал,че вече е уморен от авантюри,любови,думи,празни,изпразнени от съдържание думи и фрази,че вече не вярва на нищо,което не е подкрепено с дела...Дела трябват,дела,думите не са истина,не са доказателство,ако няма дела...всичко е безмислено.Така беше написал той вечерта преди да изчезне от живота й и въобще от всички останали места,на които се появяваше от време на време.Месеци...дълги,тежки,мъчителни,пропити с очакване,надежда,сълзи,съмнения,размисли,страсти,обвинения,месеци,през които тя не спираше да го обича,да мисли за него,да се надява,че все пак един ден той ще се появи от някъде.Но...нямаше го,притесненията й продължаваха,безсънните нощи-също.Най-накрая събра смелост и попита брат му,къде е мъжът,който беше откраднал спокойствието й,мъжът,който беше нахлул в подреденият й спокоен живот и беше го унищожил,като безмилостно торнадо,помитащо всичко по пътя си.Получи отговор на въпроса си и разбра,ТОЙ беше заминал...беше избягал от омръзналият му до болка сив и объркан живот,който имаше в България.Цяла нощ беше плакала,това разкритие я съсипа тотално.Чувстваше се празна,неспособна да мисли и да вземе някакво разумно решение...последваха още два изпълнени с тежки размисли и съмнения месеци.Докато един ден,най-накрая се реши.Остави всичко зад гърба си и тръгна...към него,при него,при този,който обичаше повече от себе си дори...А сега?Какво и предстоеше,какво щеше да се случи?Ами ако не можеше да го открие?!
Тя въздъхна,усещаше биенето на сърцето си,беше притеснена и объркана...
...Къде се намираше,не знаеше,огледа се,поспря и отново тръгна...
Смрачаваше се.Нощта вече пращаше предупредителните си сигали.Тъмнината бавно се плъзгаше и някак елегатно гонеше деня.
Задуха лек вятър.
Тя се спря и се огледа.От запад небето беше започнало да става мастилено синьо.
,,Моля те,Боже,не и дъжд,не и сега,моля те!"прошепна тя и забърза крачка.
Но природата не се подчиняваше на никого,дори и на създателят си...още преди да прошепне отново молитвата си първите тежки капки дъжд забарабаниха по листата на дърветата.......
Тя се затича,трябваше да намери подслон,но къде...спря,огледа се притеснено и отново се затича....
Дъждът се усилваше,тъмнината обви земята....
Тя тичаше...тичаше...изведнъж се подхлъзна,загуби равновесие...полетя.....
...........................................................................................................................................................
Силният вятър заплашваше да прекърши клоните на дърветата, светкавици пронизваха небето, а дъждът падаше на ледени капки върху безжизненото тяло на жената. Мъжът я вдигна на ръце и тръгна по горската пътека, докато природният гняв се изливаше върху него.
Искаше да я спаси и знаеше, че всичко зависи от него. Затова изпита облекчение, когато видя малката осветена къща пред себе си. Отнесе непознатата в спалнята си и за първи път успя да я погледне.  Кичур от  косата й, покриваше окаляното й лице. Дрехите й се бяха превърнали в мокри парцали. Той се озадачи, защото по ръцете и лицето й нямаше рани. Трябваше да открие причината, поради която е изпаднала в безсъзнание. Тогава видя, че дланта му е покрита с кръв. Нейната кръв...
Следващите часове се оказаха едни от най-тежките в живота му. Навън бурята продължаваше да вилнее с пълна сила, а той нямаше как да отведе жената в болница. Затова час след час правеше всичко по силите си тя да не умре. Раната на главата й не спираше да кърви и той стигна до пълното си отчаяние, когато по средата на нощта, жената гореше от температура и никакви компреси не можеха да й помогнат. Той обаче не губеше надежда. Вярваше, че ако тя успее да остане жива до сутринта, ще се оправи.
Не разбра кога настъпи зората, нито кога е спрял да чува свистенето на вятъра. Не осъзнаваше, че е прекарал часове до непознатата, която се беше преборила с треската и сега дишаше леко и спокойно. За пореден път прокара ръка по челото й, този път обаче въздъхна с облекчение. Изправи се, и видя собственото си отражение в огледалото. Безсънието и тревогата бяха казали тежката си дума. Той разтърка уморените си очи, хвърли поглед към леглото и излезе от стаята...
..............................................................................................................................................................
Силен тътен, а после вледеняващ студ. Тишина. Защо беше толкова тихо? Защо не чуваше нищо? Гърлото й бе така пресъхнало. Не можеше да издаде нито звук.  Опита да отвори очи, но клепачите й бяха прекалено тежки, а светлината я заслепяваше. Размърда се, но простена от болка. Какво се беше случило с нея? Всяко усещане й се струваше нереално, непознато. Трябваше да продължи да опитва, да дойде на себе си, да потърси обяснение за болката.

Кафето му подейства ободряващо. Избистри ума му и му помогна да се съсредоточи и да помисли логично върху случилото се. Но никаква логика не успяваше да даде обяснение за проснатата на тревата жена... Припомни си покритото й с кал тяло, кръвта по ръцете си, безкрайните моменти на агония... Едва доловим шум от стаята го изтръгна от мислите му. Не беше подготвен да види очите й, вперени в неговите.

Кой бе мъжът, който се взираше в нея? Гледайки в пъстрите му очи отново почувства ледено студеният хлад, който я ужасяваше до смърт. Искаше да стане и да избяга, но тялото й я предаваше. Може би той беше отговорникът за състоянието й, може би сега иска да довърши делото си... Изтръпна от страх и две сълзи се процедиха през здраво стиснатите й клепачи.
- Не се страхувай. Няма да те нараня. – гледайки я в това състояние, Той не знаеше какво друго да каже. Не я упрекваше, че се страхува. Нямаше време да се преоблече, дрехите му бяха измачкани и мръсни. Наболата брада, тъмните сенки под очите и обръснатата му глава, го правеха да изглежда  заплашително, изглеждаше,като мъж,който може да унищожи всичко, изпречило се на пътя му. – Виж... Снощи те намерих, ти умираше... Но сега си добре, ще се оправиш.
- Кой..Сте..? – всяка дума й костваше неимоверно усилие. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне, но някак си не разбираше това, което непознатият й казва.
- Започваш с прекалено сложен въпрос. Трудно е да ти отговоря сега, затова просто ще кажа, че си в добри ръце. Засега...
Стаята се завъртя, а мракът отново я погълна. Тишината се възцари, но сега студът го нямаше. Наивно ли бе да усеща как онези пъстри очи са прогонили всяка студенина? Нима този мъж беше толкова силен, че да накара злите демони, които я държаха под своя власт да изчезнат? Да, тъмнината не й позволяваше да вижда, но нямаше съмнение, че той все още е близо до нея...
-Искам...да...-тя едва си пое дъх-....да ....-тя замълча.....стон се изтръгна от гърлото й... -да благодарр...
-Не говори,нали ти казах....-прекъсна я Той
-Спасих....те....ме...-едва го изрече,гърлото й беше сухо и стържеше.
-И сега сигурно ще ми кажеш,че съм принца,на който дължиш живота си?!
-Даааааа-изстена от болката тя.
-Виж....аз....не съм Принцът.Аз....съм Звярът......-произнесе бавно той....-но сега ще е твърде сложно за теб да го разбереш...
Думите...думите му я накара да изпита отново онази магия,която я беше довела тук....Чея....Той....Мъжът,заради,когото тя беше тръгнала...на риск..
О,Боже,нима го беше намерила.....
Беше чела хиляди пъти тези думи,беше й ги писал десетки пъти....
...Аз не съм Принцът.Аз....съм Звярът.....
Стаята се завъртя, а мракът отново я погълна.
Но сега...знаеше....Беше го открила....Беше при него.....Беше при омагьосващия мъж,при него,при този,който беше пленил сърцето й...
Трябваше да му каже коя е...да му разкаже,защо е тук,да му каже,колко много й беше липсвал и как беше решила да направи тази стъпка...трябваше да му каже,но....само малко да отмине болката и щеше да го направи...

28.05.2011