Двубой

Вървеше нагоре. Към нея. Планината винаги го бе привличала. Със своите заснежени върхове. Със своята студена красота. Белотата го заслепяваше. Но нямаше на земята място, където да бе по-чисто. Тук всичко бе кристално. Слънчевите лъчи галеха преспите. Ледниците проблясваха. Сини реки пробягваха по склона. И тичаха неудържимо надолу.
А той вървеше срещу тях. Тази девствена снага няма да му се опре. Беше упорит. Не се отказваше. Трябваше да надделее.
Тя - Природата - си играеше. С тях - хората. В този мълчалив диалог и двубой той се опитваше да й каже. Те бяха по-силните. Те бяха я впрегнали. Вземаха енергията й. Водите й. Горите й. Богатствата й. Моделираха тялото й. Както намираха за добре. Така , както им бе удобно. Не се съобразяваха. С нея. А тя се примиряваше.
Ето. И той бе дръзнал да й доказва. За кой ли път! Че е по-силният. Изкачваше се. Бавно и сигурно. Проникваше в нейната обител. Стъпка по стъпка. Нагоре. Върхът отново бе негов. Още една победа. Беше щастлив. Доказваше себе си. И своя престиж. На човека.
Белотата го обгърна. Снежна пелена повя върху лицето му. Планината го целуна и заскрежи сърцето му. И тя харесваше тези храбреци. Беше ги приела. Беше им отдала най-съкровеното. И не искаше да я напускат. Искаше ги при себе си. Самотата я влудяваше. Затова ги притегляше. И ги правеше свои.
Те просто бяха забравили. Май не си го признаваха. Пред нея се прекланяха. И доброволно се жертваха. За нея - Любовницата Природа.

Миг като вечност...

Отмервам липсата ти.
Дълга като вечност.
Броя секундите
в безсмислено очакване.
Луната звездната си дреха
тихо свлече...
И облачно се скри
в прегръдките на мрака.
Душата си разкъсах
до прозрачна голота,
когато в полунощ
стрелките се целунаха.
На сянка заприличах.
Пиех тишина.
Въздишката "любов"
издъхна, непродумана.
В чии коси заспиваш,
Страннико безлик,
от клепките откраднал
белия ми сън?
Да бе поспрял в живота ми.
За кратък миг.

Мигът понякога е вечност.
Крехка като звън.

Нищо не струва без теб

Лесните думи лесно се пишат.
Трудно е да се мълчи.
Ти си ми най-ожаднялото дишане.
Аз съм ти двете очи.

Дишам чрез теб и не искам друго.
Гледаш чрез мен — светът е друг.
Има вълшебства и аз не съм луда,
нито пък ти си луд.

И те заплаквам във събота вечер
в един до болка познат рефрен.
И ти люлея душата полекичка,
мой далечен и уморен.

Мълчи животът. Какво да каже?
Нищо не струва без теб.
Това което до днес е раждал
си е било менте.

Другото ти си го знаеш вече.
Знам го със теб и аз.
Казано, сторено, недоизречено…
Какво ни бърка пък нас?

Заменям суша за девет бала,
заменям думи за тишина.
Аз съм оная, позакъснялата,
но пък последна жена...

Яна Кременска

Порив за обичане...

Търпението ти тиктака. Циферблатно.
Поряза устните с горчивото кафе...
Усмивката е глътка въздух. Но за кратко.
Увисва на бесилото... Сълзата е въже.

Пореден фас. Догаря залезно цигарата...
Кълбета дим рисуват в сиво неизвестното.
Денят се къса. Тънка струна от китара.
Надеждата мълчи. Скръбта е няма песен.

Търпението ти изригна. Вулканично!
От глътките безмълвие отново си пиян.
А там, отляво, трепка порив за обичане.
Животът е за двама. Отрова е... за сам.

Гергана Шутева (Белоснежка)

Пораженческо

Предавам се. Сама завързах си ръцете.
Душата не броим – отдавна е на възел.
Виновно ми мълчи, отказа се да свети,
обърка всичко, чак житейския си пъзел.

Уви – оръжие не нося, да го сложа,
тъй, както му е ред, пред своя победител.
От бедния ми кон остана само кожа
и спомен за галопа с вятърче в косите.

Доспехите си хвърлих рано – бяха тесни.
Тежаха ми и стягаха ме в раменете.
Платих ги с мои рани – стори ми се честно.
Предавам се. Сама отрязах си крилете.

Отрязах ги, защото бяха снежно-бели,
а този свят не е кроен да бъде в бяло.
Видях онези, дето бяха оцелели -
крилата им напълно бяха почерняли.

Сама дойдох. Признавам се за пораженец.
Ни битката спечелих, нито пък войната.
Предавам се. Пишете сметката на мене.
Наясно съм, че плащам с удара в земята.

Радост Даскалова

КАЖИ,СЪРЦЕ...

Кажи, сърце, болят ли много раните
при всяко вдишване? При всяка глътка?
Оставаш все от тези, неразбраните…
и лошо с тебе винаги постъпват.

Почувства ли се пак предадено?
Предателството, знам, горчи на вкус.
Раздаваш се… а после си ограбено,
звучи отново тих прощален блус.

Разбиха те, сърце, и неведнъж
парчетата сглобявах с капки вяра.
Сълзите аз превръщах в дъжд
и в теб отново обич избуява.

Бъди, сърце, тъй смело, както винаги,
сюжетът е познат, недей се плаши.
Не се страхувай, с мен бъди завинаги -
за тях е удоволствието, болките са наши.

Илияна Дадарова

... изгубих се... или как Светлината боли...?

Изгубих се. В най-дългото очакване.
Във смисъла на думата "доверие".
Сърцето ми за другите е клаксон
и пътят бяга… заедно с постелите…

А ти ковеш на мислите в средата.
Искриците изписват: "Вечно твоя"
Една любов без място и без дата
е само смърт в картините на Гоя…

Умирах те безкрайно много пъти.
Безкрайно много пъти те възкръсвах.
В арктичен студ ме топлеше гласът ти
и огънят гореше… ненакъсан…

За никой друг душата ми не трепна.
(Наричай ме без жалост старомодна.)
Ти в мрака като млад сатир ми светиш.
А аз обичам раните… Сърцепрободни!

Таня Георгиева

Миналата година свърших много неща.
Време е да измия ръцете си прашни.
Бях невъзможна. И много добра.
Бях и смела – почти до безстрашие.
Даже на много неща заприличах,
докато към себе си се завръщах.
Много приятели напрегръщах.
Толкова пъти задържах дъха си – ей така,
за да хвана мига.
Всички щастливи спомени скътах
– за да ги имам във вечността…
Колко ли думи раздадох без страх
– а къде ще отидат – не зная.
Пътища дълги с любов извървях,
просто така - да мечтая…

През миналата година всякаква бях.
Време е да прегърна душата си.
Доволна съм много.Обичах. Летях.
И оттук продължавам нататък...
А Новата година - тя да му мисли.
Още толкова много неща ще направи.
За нея тепърва от утре ще пиша.
Както се казва – живот и здраве…

Новогодишна приказка

Приседнала е тихичко на прага...
Така тежат отминалите дни!
И тя е тъй прегърбена и стара,
с дванадесет угаснали луни.

В последната си нощ е уморена.
Кутийка от кибрит държи в ръце,
за да си свети в зимата студена...
Да сгрее някак старото сърце.

Запалва клечка. Огънчето плахо
потрепва над земята и света.
И става топло, а земята глухо
брои последните й часове.

След нея втора с пръсти обгорени.
О, как е светло в старата душа!
На клечката е цялата вселена -
изгряла е най-чудната звезда.

И в този миг небето се разтваря,
за да изпълни хиляди мечти.
Така желае Старата на прага
да бъде Млада още сто луни.

Къде са двете клечки от кибрита?
Угасват в мрака с миналите дни...
Запалва трета в сетната минута...
Дванайсет...
И сърцето не тупти.

Отиде си... Но в нас нали е жива...
Гърми шампанско. Блесват сто звезди.
И тя възкръсва.... Нова! И щастлива!
Прегърнала дванадесет луни.

Прекрачва смело прага на живота.
Искри разпръсва с лумнала заря.
И с блясъка си тръгва към Голгота...

Да се спаси в дванадесет часа

Нели Господинова

Подарък за Нова година

Купи ми за Нова година - ново сърце,
че старото вече е сдало багажа -
не трепва, не чувства и вече не ще,
дори и на мене, две думи да каже.

Лежи и не мръдва - същински мъртвец.
И никаква болка, и никакъв трепет...
Навярно убих го моя врабец -
от толкова чувства си го повредих.

Купи ми за Нова година мечти -
купчинка от мохерни цветни кълбета.
Да имам с какво, когато вали,
да кърпя и да си наплитам небето.

Не искам големи - не са ми по ръст
джудже си останах дори във мечтите.
Мечти за човече по-малко от пръст,
което на по-невъзможни налита.

Купи ми за Нова година още живот,
че този кроих го погрешно - не стигна.
Все мислех, че имам от него, а то...
Надникна и свърши преди да премигна.

Купи ми за Нова година тези неща.
Нали ме попита какво да ми купиш?
Да, знам, че е трудно, но тези избрах.
Нали не очакваш да ревна за кукла?

Весели празници и уютна 2012 година, мили приятели!

Желая Ви прекрасна, мечтателна,здрава и устремена Нова Година! Наред с пожеланията за топли, красиви и уютни празнични дни, искам да ви пожелая и още нещо Но за да се сбъдне пожеланието ми, трябва да направите нещо и вие. Съберете в шепи всичко хубаво, красиво, топло и щастливо, което ви се е случило през изминалата година. Умножете го по 10 и го раздайте на света! Само така ще го получите стократно обратно. Сега съберете в шепа разочарованието, мъката и неудовлетвореността, които са ви навестили през годината и ги скрийте някъде на тъмно и дълбоко, но достъпно място. Не ги умножавайте и не ги раздавайте. Те ще стоят там и ще направят всичко хубаво, красиво, топло и щастливо, което получавате обратно да е стократно! Същото направете и с мечтите: Смелите си мечти раздайте на страхливите хора, Безсрамните – на срамежливите, Големите – на малките, Детските – на порасналите, Лудите – на нормалните, И когато дойде време за вашите мечти, тези – раздадените – ще се върнат, за да ви бъдат крила!!!