Ден... Ден, като другите, но... не точно, ден малко по- специален, колкото и да не ти се иска да е такъв... Не, не съм забравила, не и този ден, може да забравя всичко друго, но не и този ден... за теб ден- обикновен или поне ти се иска да е така, но за мен, ден... НЕЗАБРАВИМ. Защото забравата е онова, което обезсмисля любовта. Забравената любов е не съществувалата любов. Думи, изречени напразно. Докосване, което не оставя отпечатък. Мирис на парфюм, който ухае на нищо. Отлагам да те забравя, понеже съм жена, която се е научила да обича и да съхрани способността да пази спомени. Спомените ни правят това, което сме. Бъдещите намерения никога не могат да бъдат сигурни. Отлагам да те забравя, защото си мъж,който,когато го видиш за първи път и го погледнеш те кара да изтръпнеш само от погледа,който се впива в теб,мъж,който ти причинява нежно трептене,там,някъде из тялото ти,мъж,който те побърква и кара кръвта ти да кипи без дори да те е докоснал,мъж,силен,влиятелен,влияещ,омагьосващ,единствен,уникален и умопобъркващ,а такъв мъж не се ражда на сто години един път,този мъж се ражда само веднъж и не може да не го забележиш,не може да не го обичаш,само такъв мъж можеш да наречеш истински, защото той е нещо повече от всички други наречени мъже. Обичам те. Да, теб. Не се учудвай. Все още те обичам, така, както в първия ден. Вероятно с времето съм станала прекалено добра и усърдна в желанието да те запазя вътре в себе си. Там, където сънищата са по-красиви, а въображението е цветен калейдоскоп. Истинската жена трябва да умее да си въобразява. Така живее по – леко. Мога да затворя очи и да видя ризата ти. Онази... бялата, с навитите до лактите ръкави, разкопчаната до пъпа, разкриваща бронзовите ти, релефни гърди... Тази бяла риза сигурно отдавна я няма, но аз я помня и никой не може да ми отнеме възхитителната тъга по нея. Помня и очите ти... най- красивите очи, които някога съм виждала и ръцете ти... възхитителна гледка... Помня и любовта, която струеше от очите ми, когато те видех и когато чуех гласът ти... Помня любовта... ...Защото любовта е истинска само тогава,когато е невъзможно да бъде материализирана;само тогава,когато се изживява,като едно възвишено чувство,издигнато над морето от житейски проблеми;като неугасим копнеж по нещо неземно,нереално и недостижимо;като пожар,който изпепелява душата,но не навява чувство за опустошение и разруха;което прави очите слепи за всичко останало...Любовта е тази,в която истината и надеждата,вярата и любовта се преплитат,като тънките нишки на паяжината,обвиват ни в своя невидим воал,обгръщат ни плътно в него и замъгляват мозъка ни,правят очите ни невиждащи за всичко,което е извън това време и пространство,настаняват се дълбоко в съзнанието и ни карат да бъдем слепи и глухи за всичко друго,което не е любов и което не е страст... Любов, различна от тази описвана в книгите, любов... която хилядократно може да бъде препрочитана.... Защото най-добрите книги са онези, които могат да бъдат препрочитани. Останалите не струват. Само губят време. Препрочитам мислено всеки ред от нашата история и това ме прави не само силна, но и ме обозначава в този объркан свят. Не се учудвай. Ще те помня вечно. Ще отлагам да те забравя до края. ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!! ОБИЧАМ ТЕ!!!

Дъждовна еротика...

Толкова много го желаех, че само, като чуех гласа му се подмокрях.Самата мисъл за него и съм мокра....а той от месеци не бе спал с жена. Беше хубав... не разбирах, защо е сам....един непревземаем, нежен Звяр. Затварях очи.... Изпълващо усещане за страст.... Имаше химия, имаше чувства.... Усмиряването на ума е есенцията на всеки вид обожание.....Аз го исках! Усещането.... моето и на Звяра се сливаше в едно. Знаех, какво мисли , а той, какво искам. Бях ангел. Движих се с грацията на дива котка. Пристъпях плавно, за да не го изплаша , а той летеше след моята коса. Чаках. Неговите стени са здрави и дебели и най-силният вятър не може да ги събори. Трябваше да се превърна на вода. Измъчвах се , защото го желаех. Имаше нещо в него , което ме караше да полудявам....да се чуствам сякаш сме само ТОЙ и АЗ. Всяка мисъл ме караше да тръпна от удоволствие, след което се превръщаше в безсъници, локвичка и усещане за мокрота... За първи път бях влюбена. За първи път усетих , че някой истински ме обича. Усетих се в сигурни ръце. Бях с този Звяр. Бях негова! Взех много повече от това , което исках. Животно със студено сърце. Звяр с нежни ръце. Ще те превръща от озверяла лъвица в безобидно котенце. Някои хора предизвикват у нас непреодолим интерес. Точно тогава се ражда играта. Изкуството на съблазняването. Да, но искам да го усетя, да го почувствам и чак тогава започвам играта. Винаги се обличам в черно. Сребро. Да, черно и сребро. Косата....да я вържа ли или да я пусна свободно да пада ? Има ли значение ?....няма значение, така или иначе пак ще бъда съблечена... Познавах го добре, почти, както познавах себе си. ...За пръв път истински молех .След всичко , което преживях.... Квартирата бе малка , подредена....а леглото голямо...Беше се постарал собственоръчно да ми приготви вечеря. Знаеше какво обичам. Усещах радостта му - изпитвах я заедно с него. След многобройните целувки и прегръдки очите ми светеха. Попивах всяка негова дума с притаен дъх.... Толкова е хубав..... Исках да го докосна , но първо трябваше да ядем "Позволи ми да те вкуся" Позволих му. Не бях гладна. Не бях и жадна. Бях мокра. Трябваше да опитам вечерята - той се беше постарал. Обикаляше ме като малко дете. “Гладна мечка, планини не катери” - пошегува се той- затова яж !!!! Колкото е твърд и студен, толкова е нежен и внимателен. Това ме възбуждаше... Беше толкова красив , различен , закачлив - беше МОЙ. Знаех, че не бе спал с жена вече почти осем месеца.
Мамка му!!!
Не разбирах , защо е сам ? Можеше да има много преди мен.
Това че бе израснал в мизерия и немотия....изпълзял под хорско унижение и подигравки го бе превърнало в студен и недостъпен мъж... един непревземаем, нежен Звяр.

                       

HAPPY BIRTHDAY

Защото си и прилив, и стихия! Защото си и огън, и вода! Защото във безкрай ще те открия, дори да нямам никаква следа! Защото са ръцете ми въжета, с които връзвам стихове-платна! За да преплувам цялата планета в копнеж по твоя дъх и светлина.

Защото са очите ми маяци, претърсващи за теб нашир и длъж. Защото ти ми даваш нежни знаци - във жарък пек или в проливен дъжд. Защото е сърцето ми дълбоко - и там се вливат в чист водовъртеж - въздишката от всяка твоя болка и трепетът от всеки твой копнеж. Защото си дарен с миг от вечност. Превърнат във вечност на мига. Безкрайно близък в своята далечност. Тъга във радост. Радост във тъга.
Един живот ти дава този свят, и ти се постарай да го живееш. Успей да бъдеш силен цял живот, гори, бори се, вярвай и обичай. Живей така, че да оставиш път, по който някой следващ би затичал!

Честит Рожден Ден!

Най- напред ти пожелавам здраве,
защото без него всичко друго,
което ще ти пожелават на този
специален за теб ден ще се обезсмисли...
Желая ти това, което повечето нямат:
Желая ти време да се радваш.
Използвай го и можеш да спечелиш.
Желая ти време за размисъл и действие, 

Време само за теб, ... понякога и за другите.
Не ти желая време за бързане и тичане,
а време да бъдеш щастлив.
Не ти желая време, което просто да убиваш,
иска ми се да ти остане в излишък -
като време за удивление и вяра
вместо непрекъснато да гледаш часовника.
Желая ти време да достигнеш звездите
да покориш върховете, за които мечтаеш.
Желая ти време да откриеш себе си,
Да приемаш всеки ден и час за щастие.
Пожелавам ти и време да прощаваш.

/ Честит рожден ден, на един много специален за мен човек!!!/

Страхувам се да обичам

Любовта идва ей така – с щракане на пръсти или с повея на вятъра или с наредените буквички, потичащи като разтопения сняг на пролет. Няма рецепта за любов. Любовта е единственото, което просто се случва от нищото. Любовта унищожава всички бариери. Разрушава всички грижливо градени с годините маски. Любовта е кураж. Защото се иска невероятна смелост да дадеш някому сърцето си и да му повярваш не с главата си, а с душата си.
После… любовта си отива. Не ме питайте как се убива любовта. Често пак става с щракане на пръсти. Когато любовта си отиде, остава болката. Болката от нараняването, че си дал някому най-съкровеното от себе си, а той просто е поровил в душата ти, направил е няколко дълбоки дупки и си е тръгнал без да се интересува ти как ще събереш парчетата обратно.

Човек може да обича безусловно и безразсъдно един-единствен път. Първият. Когато не знае какво е да бъдеш наранен. Споменът от първото нараняване после остава за цял живот. После, винаги когато си на път да започнеш да обичаш, започваш да се страхуваш да не бъдеш наранен.
Всъщност не се страхуваш да обичаш отново, страхът е от болката. Защото времето, за което залепяш обратно разбитото си сърце винаги е далеч по-дълго от времето, което ти е отнело да се влюбиш. Ето това ме кара да се страхувам да обичам.
Да искаш да обичаш, но да се страхуваш да го направиш е най-ужасната истина, която може да ти се стовари в съзнанието. Страхът ме кара да бягам. Затова съм беглец. Вечният беглец.
А всъщност трябва да се обърна и да се изсмея в лицето на страха.
А всъщност точно това правя последния един месец. Състезавам се със собствените си страхове.
Страхувам се, защото може да съм поредния аулин, с който се опитваш да лекуваш празнотата.
А всъщност в мен има нещо...

Обвиненията срещу Принца

Виновен е. Научи ме да вярвам
и него да очаквам цял живот...
Какво като със приказки омайва
... (знам добре, че не е от царски род) –
виновен е! Отнесе ми мечтите
със себе си, нанякъде далече...
... ( мисля, че на ,, Купена" ги завлече) -
А аз останах вятъра да питам
кога ще се завърне вече?...
Не ми е дал измислени обети,
но няма и за миг да мине метър!
Виновен е, виновен до небето!
И толкова невинен – до сърцето ми...
Целувах жаби, за да го открия.
На някакви вретена се пробождах...
Развалях си сама магиите...
Събличах си магарешката кожа...
Сега да питам, ако е възможно,
(понеже е виновен – не отричам),
присъдата да бъде в този час:
Поне до вечността да го обичам
и само негова да бъда аз...

Моята лятна приказка...

.....или приказка за това,как от днес,една малка,спретната хижичка,сгушена в прегръдките на Витоша ще се превърне в много важна част от живота ми за цял месец... От днес, там започват, трета и четвърта смяна на курсовете по ТАО... а това е адски важно и вълнуващо за мен...

Това е х. “Купена”- на Витоша. Високопланинска учебно-спортна база “Проф. Ив. Стайков” - НСА.

ЛЮБОВ

Необяснимото... Да се опиташ да опишеш любовта е като да затвориш вятър в клетка. Ако успееш – значи не е тя. За любовта не се говори. Тя е тихото мълчание в усмивката на нечии очи. Тя не пита и не изисква отговори, тихо те топли с присъствието си. Началото и края на всичко истинско съдържа в себе си любов. И всички ние по рождение я носим в себе си. Копнеем да отворим сърцето си за някой, така че да нямаме нужда от маски и защитни реакции... Изначална, всепоглъщаща и всепроникваща любов. Любов, която носи знака на Истинността. А има толкова малко истински неща в този живот... Истински, като неочаквано поднесен сандвич от любим човек на работното място. Обяд, след който ти не си вече същия. Плашещо е, да.. Осъзнаваш, че си тотално уязвим пред човека, когото обичаш. И още повече.. това ти харесва. Че ти си избрал да му довериш тази своя уязвимост и това прави този човек специален в живота ти. Да съблечеш душата си пред някой... да му се отдадеш е много повече отколкото да покажеш тялото си. И количеството никога не замества качеството. Има много начини да се отдадеш, да принадлежиш. Физическият е само един от тях, при това така изтерзан. Копнежа да отдадеш себе си като напълно завършена, цялостна личност на друга такава – не търсещи половината си души инвалиди. Когато обичаш знаеш, че сърцето ти иска да принадлежи на този човек и именно желанието, не нуждата ви свързва за цял живот. Тогава дори името на любимия човек звучи по един особен начин... Желанието да отвориш сърцето си носи и страх от нараняване, но какво е любовта, ако я даряваш само в безопасност? Обикновено е тихо... Когато обичаш нямаш нужда от показност, от гръмките клетви и декларации. Достатъчно ти е само да усещаш другия... Любовта не е и изгарящото привличане. А нежното присъствие, дори когато те няма за себе си. Любящото търпение, когато виждаш последния си миг. Да се оставиш, да се довериш, точно когато не вярваш на никого. Дори и на себе си. Особено тогава. А болката ще каже някой... Да, болката. Това е като да погледнеш в другите очи и да пропаднеш. Но, да знаеш, че падайки, може да се одраскаш от пукнатините на душата му. И да продължиш да пропадаш... Завинаги. Безвъзвратно. Лекувайки ги... С любов.