Нощем тялото ми се превръща в скала. Тридесет метрова. Почти отвесна, склоновете й са назъбени на места отвесни, хлъзгави и влажни, обрасли с тиня и върхове на коренища, като пипала на мекотели са пробили на места твърдта.
В подножието й съм и цяла нощ пълзя нагоре за да достигна до зрението си, до волята с която отварям клепачи и тялото ми се смалява, излиза от своята скованост, известно време ми е трудно да го движа, то все още в спомена ми е колос в чийто дълбини съм била погълната. Чувствам се несигурна в първите сто или двеста крачки, в първите сто или двеста движения на торса и ръцете. После колоса изчезва. Овладян е, станал е послушен, до следващата нощ, в която отново се озовавам в подножието й и трябва да пълзя по себе си и да се достигам, сама себе си да покоря, за да съществувам. Безкрайно трудни са първите метри. Стените ми са гладки, както казах хлъзгави. На места има остри камъчета, които нараняват. Макар да съм съзнание съм и тяло в тялото. Като тялото по което пълзя имам ръце и могат да бъдат наранени, имам и мускули които се уморяват, пръсти които се хлъзгат. Ще се убия падна ли в себе си. В началото треперя, струва ми се отчаян опита да достигна там където желая. Далече е високо и над възможностите, нямам толкова сили, нито куража ми ще стигне. Височината ме плаши, на места камъните са крехки и се къртят. Треса се и не мога да овладея страха си. После усещам топлина, тя е надмогнала усещанията и страха. Екзалтирана е, полудяла, прилича на отмала след оргазъм, на претръпналост към действителността като при наркоза, на пиянство. Преизпълнена съм със сили и се намирам в най-опасният участък. Наклонът е обратен, провирам дланите и пръстите на краката си във виещ се като змия процеп и по него се изкачвам. Преминавам го и сядам на една издадена скала. Вече съм изкачила седем осем метра. Не са много, но достатъчно да се убия. Твърде много да се откажа, твърде малко за да съм придобила кураж и вяра, че ще стигна там горе.
Струва ми се доста мъчително. По-добре да падна в собствените си дълбини отколкото да бъда премазана от себе си. Ужасът ми дава силите и отново започвам да пълзя. Разранявам се, мускулите вече не ми служат. Всеки миг няма да успея да направя необходимото набиране и ще остана на камък върху който дълго не ще успея да се задържа, но продължавам, вече няма избор. Вече не защото желая да живея и да се боря, а от страх, че ще умра пълзя. Не мога да се примиря със страха. Проявявам волята си от липса на воля над страха. Пътуването е безкрайно, по-дълго от един живот. Ден по ден, всяка нощ изживявам целият си живот, но разтегнат до скъсване, спомените са станали пластелинени, могат да се опъват с километри и с тях да се вият всевъзможни форми и фантазии, равносметките са много, съжаленията също и макар да съзнавам, че са безсмислени не мога да се преборя с това, че ме мъчат отново. Достигна ли утринта, те остават в мрака ми, остават сами, ненужни празни стари кутии от отдавна използвани необходимости, забравям за тях, а те още са вътре, още са вътре и ме очакват като, че ли да ме затворят в себе си, на мястото на изхабеното съдържание. Болезнени, страшни, изкривени, преиначили са отдавна истината такава каквато е била, редактирали са я, предали са и съвременно звучене, Пречи ми и много пъти съм била много, много близо до последното си изкачване…
Така е всяка нощ от година и половина насам.
Не знам защо пълзя и сега, но го правя. Всяка нощ до мига, в който си отворя очите, които знам, че ще видят нещо, което неистово желая.
Не знам, защо продължавам до изнемога да се катеря по спомените си… може би, защото … все още си спомням онзи мигове с вплетените погледи и усмивката, предизвикваща незабравимо очакване... Първото неволно докосване и магията, разнасяща се из въздуха... и онова трепетно усещане, обземащо цялото ти същество... И онези пърхащи пеперуди, докосващи с крилата си корема ти, оживели от полъха на любовта... Топлината, която очакваш, че ще усетиш в прегръдките на любимия човек...
И продължавам с … катеренето… към себе си… към мечтите си… въпреки всички трудности…защото зная, че има моменти, заради които си заслужава всичкото това пълзене и всичката тази умора… да, така е…
… Има моменти, които спират дъха ти. Моменти, които те отнасят в друго измерение и те карат да забравиш за света. Моменти, в които сякаш времето спира. Такива моменти, в които преставаш да дишаш и улавяш само пулса на сърцето си. Моменти, които те карат да се чувстваш жив, които те подсещат колко прекрасен е живота. Които те карат да мечтаеш, които ти дават тласък, които те вдъхновяват. Онези моменти, в които се чувстваш специален - все едно си сам в целия свят и този свят пулсира единствено и само заради теб. Пулсира заедно с теб. Това са моменти на възторг и опиянение, на жажда за живот. Онези моменти, в които се отдаваш на насладата и красотата им. Магически и силни, животворни. Моментите, които ни превръщат в приказни герои. Защото сме на този свят, точно тук, в този момент, за да направим приказката реалност, да накараме чудесата да се случат. Това е перфектния момент – на щастие, на възторжена радост, на задоволство и екстаз, на любов... Моменти на любов. В които виждаш света и живота, обагрени в най-прекрасните и магически цветове, обагрени от най-великото и изпълващо чувство... любовта...
Това са просто онези моменти, в които спираш да мислиш и да търсиш смисъл на съществуването си, защото именно този момент е смисъла!
Има моменти, които спират дъха ни. За един миг. А оставят следа за цяла вечност. Това са моментите, заради които си струва да живеем, да мечтаем и… всяка нощ отново да се катерим към тях, макар и пълзешком…
