Двубой

Вървеше нагоре. Към нея. Планината винаги го бе привличала. Със своите заснежени върхове. Със своята студена красота. Белотата го заслепяваше. Но нямаше на земята място, където да бе по-чисто. Тук всичко бе кристално. Слънчевите лъчи галеха преспите. Ледниците проблясваха. Сини реки пробягваха по склона. И тичаха неудържимо надолу.
А той вървеше срещу тях. Тази девствена снага няма да му се опре. Беше упорит. Не се отказваше. Трябваше да надделее.
Тя - Природата - си играеше. С тях - хората. В този мълчалив диалог и двубой той се опитваше да й каже. Те бяха по-силните. Те бяха я впрегнали. Вземаха енергията й. Водите й. Горите й. Богатствата й. Моделираха тялото й. Както намираха за добре. Така , както им бе удобно. Не се съобразяваха. С нея. А тя се примиряваше.
Ето. И той бе дръзнал да й доказва. За кой ли път! Че е по-силният. Изкачваше се. Бавно и сигурно. Проникваше в нейната обител. Стъпка по стъпка. Нагоре. Върхът отново бе негов. Още една победа. Беше щастлив. Доказваше себе си. И своя престиж. На човека.
Белотата го обгърна. Снежна пелена повя върху лицето му. Планината го целуна и заскрежи сърцето му. И тя харесваше тези храбреци. Беше ги приела. Беше им отдала най-съкровеното. И не искаше да я напускат. Искаше ги при себе си. Самотата я влудяваше. Затова ги притегляше. И ги правеше свои.
Те просто бяха забравили. Май не си го признаваха. Пред нея се прекланяха. И доброволно се жертваха. За нея - Любовницата Природа.