Аз мога да отида надалеч,
да прекося със черна сянка пътя,
по-тесен и от острие на меч.
Аз мога в планината непристъпна
да превъзмогна всеки зъбер див
и в тишина подоблачна да чезна -
сърцето ми не ще се вледени
в студеното дихание на бездната.
Аз мога, от съмнения обзет,
да стъкна огън под звездите бели,
но само крачка този миг от теб,
но само крачка пак ще ме разделя.
Аз мога сред столетните гори
да крача сам в дъждовен мрак и вятър
или на лека лодка призори,
преплувал устието на реката,
да стигна до спокойното море,
с весла безветрената синя шир загребал,
но пак на крачка в този миг от теб,
но пак на крачка аз ще съм от тебе.
Аз мога да отида надалеч
и нито дума няма да ти кажа,
и синкавата хладна лунна глеч
с подметките си груби ще премажа,
и може би в крайморски древен град
из улици, постлани с пясък дребен,
ще срещна друга - нежна и добра,
но пак на крачка аз ще съм от тебе.
Аз мога да отида надалеч,
на много километри да избягам,
но пак към теб с протегнати ръце -
и ти ръце към мене ще протягаш -
и все така ще бъда чужденец,
а между нас е крачката обидна
и мога да отида надалеч,
но само с тебе мога да отида.
Иван Пейчев
