Аз не съм принцът. Аз съм ... Звяра.

,,...Чея. Едно адски далечно място... 
Няколко хиляди километра, в един друг живот... "
Тя вървеше и чуваше думите му в главата си...
,,...Валенсияна...беше хубаво,но аз не исках да бъда там,а в Андалусия...при танцьорките на фламенко...там,където вятърът довява песъчинките...горещо е..."
Тя продължаваше да върви,не знаеше къде отива,не знаеше,дали въобще ще стигне,не знаеше почти нищо за него,за мъжът,който беше омагьосал душата й и беше пленил сърцето й....ех,само да знаеше как изглежда сега,година,от както беше решил да замине....но тя и това не знаеше....беше решила,че ще го последва,разбра къде е, реши....тръгна...на риск...без да се замисли....знаеше името му,беше го виждала на няколко снимки,но....само това,така и не събра смелост да се видят на живо,без да ги разделя интернет пространството,отлагаше срещата им,мислеше си,че има време,но не знаеше,че той беше рашил да замине ....тя тръсна глава,сега не биваше да мисли за това...имаше вероятност да се предаде на слабостта си,а не трябваше....
А сега...сега накъде?-прошепна тя.Дали не грешеше,като вършеше това?Малко преди да изчезне от интернет пространството,омагьосващият мъж и беше писал,че вече е уморен от авантюри,любови,думи,празни,изпразнени от съдържание думи и фрази,че вече не вярва на нищо,което не е подкрепено с дела...Дела трябват,дела,думите не са истина,не са доказателство,ако няма дела...всичко е безмислено.Така беше написал той вечерта преди да изчезне от живота й и въобще от всички останали места,на които се появяваше от време на време.Месеци...дълги,тежки,мъчителни,пропити с очакване,надежда,сълзи,съмнения,размисли,страсти,обвинения,месеци,през които тя не спираше да го обича,да мисли за него,да се надява,че все пак един ден той ще се появи от някъде.Но...нямаше го,притесненията й продължаваха,безсънните нощи-също.Най-накрая събра смелост и попита брат му,къде е мъжът,който беше откраднал спокойствието й,мъжът,който беше нахлул в подреденият й спокоен живот и беше го унищожил,като безмилостно торнадо,помитащо всичко по пътя си.Получи отговор на въпроса си и разбра,ТОЙ беше заминал...беше избягал от омръзналият му до болка сив и объркан живот,който имаше в България.Цяла нощ беше плакала,това разкритие я съсипа тотално.Чувстваше се празна,неспособна да мисли и да вземе някакво разумно решение...последваха още два изпълнени с тежки размисли и съмнения месеци.Докато един ден,най-накрая се реши.Остави всичко зад гърба си и тръгна...към него,при него,при този,който обичаше повече от себе си дори...А сега?Какво и предстоеше,какво щеше да се случи?Ами ако не можеше да го открие?!
Тя въздъхна,усещаше биенето на сърцето си,беше притеснена и объркана...
...Къде се намираше,не знаеше,огледа се,поспря и отново тръгна...
Смрачаваше се.Нощта вече пращаше предупредителните си сигали.Тъмнината бавно се плъзгаше и някак елегатно гонеше деня.
Задуха лек вятър.
Тя се спря и се огледа.От запад небето беше започнало да става мастилено синьо.
,,Моля те,Боже,не и дъжд,не и сега,моля те!"прошепна тя и забърза крачка.
Но природата не се подчиняваше на никого,дори и на създателят си...още преди да прошепне отново молитвата си първите тежки капки дъжд забарабаниха по листата на дърветата.......
Тя се затича,трябваше да намери подслон,но къде...спря,огледа се притеснено и отново се затича....
Дъждът се усилваше,тъмнината обви земята....
Тя тичаше...тичаше...изведнъж се подхлъзна,загуби равновесие...полетя.....
...........................................................................................................................................................
Силният вятър заплашваше да прекърши клоните на дърветата, светкавици пронизваха небето, а дъждът падаше на ледени капки върху безжизненото тяло на жената. Мъжът я вдигна на ръце и тръгна по горската пътека, докато природният гняв се изливаше върху него.
Искаше да я спаси и знаеше, че всичко зависи от него. Затова изпита облекчение, когато видя малката осветена къща пред себе си. Отнесе непознатата в спалнята си и за първи път успя да я погледне.  Кичур от  косата й, покриваше окаляното й лице. Дрехите й се бяха превърнали в мокри парцали. Той се озадачи, защото по ръцете и лицето й нямаше рани. Трябваше да открие причината, поради която е изпаднала в безсъзнание. Тогава видя, че дланта му е покрита с кръв. Нейната кръв...
Следващите часове се оказаха едни от най-тежките в живота му. Навън бурята продължаваше да вилнее с пълна сила, а той нямаше как да отведе жената в болница. Затова час след час правеше всичко по силите си тя да не умре. Раната на главата й не спираше да кърви и той стигна до пълното си отчаяние, когато по средата на нощта, жената гореше от температура и никакви компреси не можеха да й помогнат. Той обаче не губеше надежда. Вярваше, че ако тя успее да остане жива до сутринта, ще се оправи.
Не разбра кога настъпи зората, нито кога е спрял да чува свистенето на вятъра. Не осъзнаваше, че е прекарал часове до непознатата, която се беше преборила с треската и сега дишаше леко и спокойно. За пореден път прокара ръка по челото й, този път обаче въздъхна с облекчение. Изправи се, и видя собственото си отражение в огледалото. Безсънието и тревогата бяха казали тежката си дума. Той разтърка уморените си очи, хвърли поглед към леглото и излезе от стаята...
..............................................................................................................................................................
Силен тътен, а после вледеняващ студ. Тишина. Защо беше толкова тихо? Защо не чуваше нищо? Гърлото й бе така пресъхнало. Не можеше да издаде нито звук.  Опита да отвори очи, но клепачите й бяха прекалено тежки, а светлината я заслепяваше. Размърда се, но простена от болка. Какво се беше случило с нея? Всяко усещане й се струваше нереално, непознато. Трябваше да продължи да опитва, да дойде на себе си, да потърси обяснение за болката.

Кафето му подейства ободряващо. Избистри ума му и му помогна да се съсредоточи и да помисли логично върху случилото се. Но никаква логика не успяваше да даде обяснение за проснатата на тревата жена... Припомни си покритото й с кал тяло, кръвта по ръцете си, безкрайните моменти на агония... Едва доловим шум от стаята го изтръгна от мислите му. Не беше подготвен да види очите й, вперени в неговите.

Кой бе мъжът, който се взираше в нея? Гледайки в пъстрите му очи отново почувства ледено студеният хлад, който я ужасяваше до смърт. Искаше да стане и да избяга, но тялото й я предаваше. Може би той беше отговорникът за състоянието й, може би сега иска да довърши делото си... Изтръпна от страх и две сълзи се процедиха през здраво стиснатите й клепачи.
- Не се страхувай. Няма да те нараня. – гледайки я в това състояние, Той не знаеше какво друго да каже. Не я упрекваше, че се страхува. Нямаше време да се преоблече, дрехите му бяха измачкани и мръсни. Наболата брада, тъмните сенки под очите и обръснатата му глава, го правеха да изглежда  заплашително, изглеждаше,като мъж,който може да унищожи всичко, изпречило се на пътя му. – Виж... Снощи те намерих, ти умираше... Но сега си добре, ще се оправиш.
- Кой..Сте..? – всяка дума й костваше неимоверно усилие. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне, но някак си не разбираше това, което непознатият й казва.
- Започваш с прекалено сложен въпрос. Трудно е да ти отговоря сега, затова просто ще кажа, че си в добри ръце. Засега...
Стаята се завъртя, а мракът отново я погълна. Тишината се възцари, но сега студът го нямаше. Наивно ли бе да усеща как онези пъстри очи са прогонили всяка студенина? Нима този мъж беше толкова силен, че да накара злите демони, които я държаха под своя власт да изчезнат? Да, тъмнината не й позволяваше да вижда, но нямаше съмнение, че той все още е близо до нея...
-Искам...да...-тя едва си пое дъх-....да ....-тя замълча.....стон се изтръгна от гърлото й... -да благодарр...
-Не говори,нали ти казах....-прекъсна я Той
-Спасих....те....ме...-едва го изрече,гърлото й беше сухо и стържеше.
-И сега сигурно ще ми кажеш,че съм принца,на който дължиш живота си?!
-Даааааа-изстена от болката тя.
-Виж....аз....не съм Принцът.Аз....съм Звярът......-произнесе бавно той....-но сега ще е твърде сложно за теб да го разбереш...
Думите...думите му я накара да изпита отново онази магия,която я беше довела тук....Чея....Той....Мъжът,заради,когото тя беше тръгнала...на риск..
О,Боже,нима го беше намерила.....
Беше чела хиляди пъти тези думи,беше й ги писал десетки пъти....
...Аз не съм Принцът.Аз....съм Звярът.....
Стаята се завъртя, а мракът отново я погълна.
Но сега...знаеше....Беше го открила....Беше при него.....Беше при омагьосващия мъж,при него,при този,който беше пленил сърцето й...
Трябваше да му каже коя е...да му разкаже,защо е тук,да му каже,колко много й беше липсвал и как беше решила да направи тази стъпка...трябваше да му каже,но....само малко да отмине болката и щеше да го направи...

28.05.2011

- Мартини.Бяло,с много черешки.....

.....Или...розово-с лайм.И лед....от което има.... - каза тя и запали поредната цигара.Погледна проклетия часовник.Отдавна беше минало полунощ и тя отдавна беше сама....колко отдавна и колко сама....замисли се.Години,дълги,изстрадани,мъчителни,преминали в очакване,на....на какво...на нищо....отново се питаше сама и сама си отговаряше.Въздъхна и отпи от току що подадената й чаша мартини....розово-с лайм...и много лед.Огледа се. Бар ,,Хавай" беше почти празен.Няколко полу - пияни двойки и ...тя...сама...там...на бара...където сядаше по принцип и по принцип беше.....тръсна глава,не искаше да мисли,не искаше да е тук,не искаше да е сама....
Двайсет минути по-късно тя излезе от бар ,,Хавай" и пое към домът си.Нейният дом,в който никой не я очакваше....поне да имаше една котка, която да я посреща с радостно мъркане и да се гали в краката й,докато си правеше кафе или поредното питие...
Влезе в празния апартамент.Тишина,такава тишина,че имаше усещането,че е оглушала.
Тръгна към банята.Тоалет,душ,последвани от ритуалното изпушване на цигарата преди сън...и...сгушване в огромното празно легло...
Отново мислеше за НЕГО,мъжът,който не напускаше и за секунда мислите й...ТОЙ беше най-милият и красив мъж,който си беше позволила да допусне до сърцето си през последните години...
Унесе се в сън....с мисълта за НЕГО...и знаеше,че тази нощ сънят й щеше да бъде необикновен.

...........................................................................

Отново не сгреши...
Бавно се изтръгна от обятията на сънищата си и отвори очи.
Все още беше под въздействието на това,което беше сънувала,нямаше търпение да го разкаже,да го сподели ,да го опише....Протегна се към малкия,черен лаптоп и го включи,пръстите й нетърпеливо започнаха своя танц по клавиатурата...знаеше,че е само сън....но също така знаеше,че този сън,един ден щеше да стане реалност....нямаше търпение,искаше й се вече да се е сбъднал,но....знаеше....не трябваше да бърза,трябваше всичко да се случва бавно и постепенно.
Сънувах те....-започна да пише тя-....
...Вървях през нощните улици... гола... само по душа... Стигнах до твоята стая, вмъкнах се тихо и отворих вратата ... Наблюдавах те ... уморен от деня, ти се беше отпуснал на самия край на леглото ... само крачка ме делеше от теб... направих я... Легнах внимателно до теб, нежно, едва докосвайки те, почти на ръба, сгушена до дясното ти рамо... Положих уморена глава на него... тази вечер нямаше да спя... щях да бдя над теб ... да те пазя... във съня ти... да вдъхвам нощния ти аромат... Ти се размърда... усети ме до теб... За миг спрях - уплаших се да не те събудя... но... продължих... Докосвах с дъха си рамото ти, врата, лицето, очите ти ... прокарах върховете на пръстите си нежно, бавно, внимателно, с наслада по цялото ти тяло... Усети ме... разбра, че съм до теб... ти ме притисна към себе си, затвори очи и ме прегърна... галейки ме... в съня си... За миг телата ни се вплетоха... а ръцете извървяха целия път на мечтаната нежност по окончанията на телата ни... Аз бях поривът... желанието... страстта... ти беше нежността... Знаеше, че съм до теб и нищо друго нямаше значение в нощта... тази нощ... В този миг аз бях всичко... бях аз... бях миналото... настоящето... и бъдещето... бях всичко, което някога си желал ... Уплашен ти отвори очи... Гледаше изненадано ... незнаеше сън ли съм или реалност... Докосвайки последно кожата ти... решена да си тръгна... да не смущавам съня ти... Ти се вкопчи в мен, тъй здраво... прегърна ме и не ме пусна... и аз останах... Сгуших се леко в силното ти мъжко рамо, прегърнах те отново и... те обожавах... Спи спокойно ... аз съм до теб... твоя... и ще те пазя в съня ти... На сутринта станах с първите лъчи... ти отново ме последва... направи си чаша кафе и го пи... дълго и мълчаливо... Аз бях срещу теб... любувах се на погледа ти... изпивах го с очи... тъжен и замислен... мислеше за мен... и за прегръдките ни снощи... "Да" - исках да ти кажа, да, беше истина, бях там... до теб... не съм плод на фантазията ти... а твоята реалност... аз съм в нощите ти... после в дните ти... преплетена в невидимата, ефирна паяжина на любовта... Аз съм любовта... твоята любов... После станах тихо, така, както бях дошла... целунах те нежно и ти пожелах "хубав ден, бебче мое"... Ти ме изпрати с тайна усмивка... знаеше, че съм там... Вървях по улиците... гола... само по душа... връщах се в реалността... до следващата наша нощ...
Очите й пробягаха по написаното,усмихна се....едно последно,нежно движение на ръката й и .....

ТОЙ чу сигнала,с който по скайпа му пристигаха съобщенията от всички,които му пишеха...стана от фотьойла,който беше поставен на терасата и в който обичаше да седи и да пие сутрешното си мокачино...с три бучки захар, сметана и много пяна.
Влезе в стаята,погледна към лаптопа си и се усмихна...

Reya - Alkiona / sincere and personal /

Ще можеш ли завинаги...

Когато ме обичаш, съм различна.
По-нежна и от себе си дори.
Красива съм почти до неприличност.
И цялата съм твоя. Не почти.

Принадлежа ти до без дъх...до лудост.
Със всичките си тайни светове.
И закодирам обичта си в пулса ти.
Ти закодираш себе си във мен.

Оставаме без имена и без адреси.
Без рамки, страхове и тъмнина.
Оставаме по себе си. И светим.
Когато ме обичаш, е така...

caribiana

Ако успееш да забравиш

Ако успееш да забравиш, че вчера ме е имало,
ще си спокоен, вярвам, за утрешния ден.
Ще си сглобиш опора от избрани части минало,
в които не присъства и капчица от мен.
Ще ме зачеркнеш мислено и с мъничко досада
... ще се престориш ,(истински!) , че съм била мираж...
Познавам те - ти знаеш да строиш прегради,
в които да се вграждаш...Затворник си и страж!
Владееш до безбожие изкуството отричане,
ще убедиш и себе си, че съм била лош сън,
изчезнал още с изгрева, между едно обличане,
кафето и цигарата, разходката навън...
А всъщност всеки изгрев ще ти напомня нощите,
в които съм присъствала- наяве и насън-
и просто си ме искал...объркана, износена,
ала безумно истинска- отвътре и отвън...

Не знам къде започва любовта...

Навярно там, където свършва времето.
Където думите умират. И от тях
покълва нещо, за което няма име.
Не зная как изглежда любовта.
Не знам цвета и, плътността, релефа...
Не зная аромата и...Но знам,
че пренастройва пулса на сърцето.
Не знам какво е точно любовта...
Но мисля, че сега живее в мене.
И иска, много иска да я дам
на теб. Ако поискаш да я вземеш...

Caribiana

Заклинание

Не спирай никога да ме обичаш,
чуваш ли,
не смей и за секунда да преставаш,
дори когато другаде си влюбен,
дори когато ти се иска да ме мразиш,
когато нямаш спомен, че ме има
и ме усещаш само с интуиция,
когато избелява името ми,
когато пожелая да съм ничия,
когато те боля до изнемога,
когато ме разплакваш от безсилие,
когато ме вгорчаваш от тревожност,
когато по случайност съм ти мила,
когато си отивам, натрошена
от острите ти думи и от вятъра,
когато ме целуваш уморено
и страшно ти се иска да избягаш,
когато укротяваш страховете ми
и сам се плашиш, че умея да съм твоя,
когато ме издигаш до небето,
когато ме засипваш с безпокойство,
когато се раняваме взаимно
и след това тъжим разнопосочно,
когато се преструвам, че съм зима,
когато слагам (пред)последна точка,
когато ме захвърляш най-небрежно
в кашона с непотребните си вещи,
когато най-внезапно ставаш нежен,
когато липсата ти ме приклещва,
не спирай никога да ме обичаш, чу ли,
защото спреш ли, цялата Вселена
ще спре да съществува, ще се счупи
във вените и стъкленото време,
ще бъде ледниково, мъртво, безутешно,
по-страшно даже от библейска притча.
Не смей дори да си го мислиш!
Не спирай никога да ме обичаш.

/от нета/

И влюбих се...

Летях...
Обичах...
Мечтах...
Намерих го...
Открих го...
Щастлива бях...
Говорих...
Писах..
Горях...
Сега отново обичам...
Плача...
Страдам..
Пропадам...
Издигам се..
Изправям се...
и....продължавам.
Любов!

Reya-Alkiona

Мечтая те!

В живота на всеки от нас идва време,в което срещаме истинската Любов! Обикновено не знаем,кога ще се случи, не можем да го планираме или предвидим...Идва неочаквано и преобръща света ни!
Днес просто се замислих,на какво съм способна, за да я имам до себе си и за това, колко много компромиси, ще трябва да се науча да правя щом обичам! Не съм психолог, нито разполагам с различни социологически проучвания, но като жена- обичаща... мисля, че поне за себе си бих могла да изброя плюсовете и минусите, които отдавна се блъскат в душата ми и на които днес, сядайки да пиша,аз мога да дам почти точен израз!
Всичко, което ще трябва да проумея и приема по някакъв начин отнасям към отрицателните страни на тази Любов:
1.Трябва да се науча да не се страхувам от болката!
Да приема, че щом обичам и тази любов е истинска ще ме боли... повече отколкото очаквам, но именно така ще разбера какво означава Любовта ми за мен!
2.Трябва да приема, че ще има мигове, дни, месеци... а може би и години на самота, на безмълвно взиране в телефона или в прозореца навън, ще има мигове , в които в мен като в буря ще бушуват хиляди въпроси и отговора ще намирам дълбоко в себе си, може би именно след мига на дългото очакване.
3.Трябва да се науча да не се влияя от хорското мнение или да се срамувам от това, че обичам толкова силно някого. Kой казва, че ако сме срещнали твърде късно Любовта , то това автоматично значи, че трябва да се откажем от нея! Трябва да имам силата да я изживея именно такава, каквато е, а не такава, каквато съм искала някога в мечтите си да бъде! 4.Трябва да се науча да ЧАКАМ-удобният момент, страхотният миг, неповторим, огнено силен, разтърсващ света ми, даряващ ми много повече от дни изпълнени с привидна любов или безразличие...
5.Трябва още от сега да зная, че понякога ще се налага да приемам мнението на Любимия си човек, което в различни ситуации няма да съвпада с моето и би могло да ме огорчи, само защото аз ще се разкъсвам от въпроса дали наистина ме обича...Отговора ще трябва да открия в постъпките и в очите му..., а защо не и в ударите на сърцето му.. сгушен до мен именно в онзи миг, в който е целият ми свят! Ако съм готова да обичам, ще трябва да мога да се справя с много повече неща от горе изброените в отрицателна насока, но именно така ще опозная по- добре своята сила и силата на чувството, което нося в себе си ! Някой би казал, че в такава Любов няма нищо положително, че не си заслужава, че рано или късно всичко ще свърши...Е,и??? Какво от това, че все някога ще свърши.. всичко свършва, няма вечни неща на тази планета, но аз ще съм най- щастлива ако съм имала до себе си тази истинска Любов, ако не съм я пропъдила далече от мен само, защото някой, някъде, може би за да оправдае собственото си безсилие е решил, че не бива!
Изживявам всичко това, и сега, след няколко месеца все повече и повече съм сигурна , че си е заслужавало всеки миг ,всеки поглед и нежност, всяка нощ и всеки ден, всяка мисъл и всяка сълза.. за Тази любов!Това, че не съм до този мъж всеки ден не означава, че не съм в мислите му, в деня му, в живота му.. Не е необходимо да сме ръка за ръка..., а да сме сърце в сърце, мисъл в мисъл, Живот в Живота му и обратното... За това положителните неща в една такава връзка са повече въпрос на възприятеие и на личен свят, отколкото на обществено мнение!
Всичко положително бих изразила с „МОГА”
1.Мога да бъда част от живота му и той да бъде част от живота ми, без за това да е необходимо непременно одобрението на близки, приятели, общество...
2.Мога да преживея и да имам мигове, които никога няма да мога да забравя- мога сто пъти по - силно да усетя как блести слънцето след любовна нощ, сто пъти - по силно да осъзная колко е неповторим всеки миг Живот!
3.Мога да му подаря щастие, защото аз искам така..., а не защото трябва да го направя щастлив на всяка цена...
4.Мога да бъда най - добрия му приятел, най- различната жена в живота му, най- неочаквания му подарък от Съдбата и именно тогава ще зная, че той е с мен заради самата мен...винаги, независимо, от това какво следва!
Мога да направя за него това, което не би наранило никого от семейството му.. и това няма да е саможертва- нека не забравяме, че Любовта е въпреки.. а не заради.. Въпреки всичко и всички...когато обичаш!
5.Мога да променя себе си в положителна насока, да развия личността си и да постигна много неща в живота си именно тогава, когато имам тази Любов до себе си... Много мисли... много въпроси, много плюсове и минуси! Но важното е едно, че ако съм готова да обичам, то аз ще намеря сили в себе си да преживея всичко това, с тази Любов, в Живота ми, в Света ми... в сърцето ми! Две думи ще имат и имат най- голямо значение в случая... Обичам те! С тези думи е пълен света ми и са щастливи дните ми... А Любовта - е толкова силна и толкова истинска ,че си заслужава всеки Миг Живот!

Докосване

Докосване, страдание и мисли,
отплували към вечния безкрай,
в присъствие самотно пак си сипвам
студената си бира вместо чай,
защото ме изгарят отдалече
горещите ти думи и сълзи...
И мисля си: Огледай се човече,
та колко имаш истински мечти,
които заслужават да забравиш
за гадно ежедневие, пари
и в миналото вече да оставиш
убийствените грижи и беди?
И колко често пак ще ти се случва
усмивки да получиш и ръце,
които да те галят до полуда,
душата да даряват със криле,
които само Бог ти разрешава
да стигнеш с тях мечтаните очи...

Дали пък този път ще осъзная,
че няма неизстрадани мечти...

Аз съм онзи шепот във вятъра, който зове теб любов.

Не искам да ме търсиш. Не искам да ми се усмихваш. Можеш дори и да не ме докосваш.Искам само, когато четеш това, да виждаш мен. Не, не лицето ми, не очите ми, не косите ми. Искам да видиш мен!Тази, която изрича тези думи, е моята душа. Искам да можеш да видиш същността й. Да се докоснеш нежно през обвивките й, докато я видиш съвсем истинска- гола и невинна.Искам да усетиш това приказно вълшебство, което шепнешком да се прокрадне до сърцето ти.
О, как копнея да ме изслушаш, да се опиташ да ме разбереш!
Не е лесно истински да ме познаваш, но успееш ли, ще съм изцяло твоя.
Не си ли копнял и ти някога да изречеш на един дъх всички онези дълбоко скрити думи и копнежи? И когато ги подариш на друго сърце, то нежно да ги прегърне, да се усмихне, да каже нежно "Обичам те!" Да... как копнея ти, непознати, да си онзи, който да ме познава истински. Да види мен, да се докосне до мислите ми, поглеждайки в очите ми! Не се нуждая от снисходителните ти усмивки и небрежното махване с ръка. И ако ти, страннико, махнеш с ръка на молбата в очите ми, тогава не си ми нужен. Не, не ще те мразя. Върви си по пътя , човече, и намери това, което търсиш. Ако знаеш, какво е то... Знам, че си ме търил в сърцето си ,точно такава, каквато съм. Обичал си ме, познавал си ме и преди. Преди да ме видиш. Аз не съм непозната за теб, щом виждаш в душата ми прелестта на житата, протегнали ръце към безкрайната синева... Можеш и да не ме познаеш сред тълпата, защото аз не съм такава, каквато изглеждам. Аз съм душа, която изрича за теб всички тези думи, която чувства всичко това. Аз съм един далечен, извисен дух... Ще го видиш в очите ми - в замисления поглед, вперен в бялата птица в небето, и в леката тиха усмивка, малко тъжна, малко весела. Ще го видиш в разпилените ми коси в плен на втъра, в ръката подпряла лицето ми. Ще те оставя сам да си го представиш. А може би дори аз не знам как изглежда то...
.....Защото съм загадка. Аз съм онзи шепот във вятъра, който зове теб любов.

Веднъж разбито

Веднъж разбито, сърцето на жена
много трудно може да се излекува.
В клепачите ù меки ще шуми дъжда
и спомен от последното сбогуване.

И като вино - кисело, но захарта
във него никога не ще достига.
А казват, от батака най-боли глава
и дълго след това ти се повдига.

И ще се усмихва, ала не съвсем,
(само тя ще знае, че не е щастлива).
Нито алкохолът, нито някакъв мехлем
ще я накарат да се чувства жива.

Веднъж разбито, сърцето на жена
като играчка – трудно е да се поправи.
Само този, който предизвикал е дъжда,
ще ù помогне завинаги да го забрави.

ПИШИ МИ

Пиши ми, мой мили, пиши ми.
Пет ласкави думи на бялата страница.
Във всяка от тях усмивка да има –
да млъкнат в сърцето ми раните.
Пиши ми, мой скъпи, пиши ми.
Три думи само
за мен намерени.
И трите – неповторими.
И трите – добри.
Пиши ми, мой свиден, пиши ми.
Две думи.
Защо са ми повече?
Да кажа: свърши зимата.
Със сладка сълза да заплача отново.
Единствен мой, хайде, пиши ми.
Надраскай на бялата книга
единствена дума – своето име.
Дори и това ми стига.

/от нета/

А ТИ СИ ВЪЛШЕБНИК...

"Отвори ми, нося тишина..."
И много тънка лунна рокля.
Навън, разсънена, Нощта
започва земната си обиколка.
Поръчай ми безброй звезди.
(Харесвам дългите звездовалежи.)
В такива нощи не се спи.
А се обича много нежно.
Докосни ме...Нося ти любов.
Искам да я сгушиш с топли длани.
Искам да съм будна цяла нощ.
А нощта да свършва много бавно.
Само с устни ще ти прошептя,
че не искам вече да сънувам.
Отвори ми. Нося тишина.
И едно желание за сбъдване.

Caribiana

В СЛУЧАЙ НА ОБИЧАНЕ

Благодаря ти за прекрасния стих,който ми подари...

Аз чаках да заклещиш свободата ми,
изплетена от сетива. По котешки.
И чаках да ме вкараш във познатия,
утъпкан Симулатор на живота.

Аз дебнех да усетя, че си плосък
и в тебе няма нищо за разкриване.
Претърсвах те за празнота и восък.
Изследвах те. Дълбаех те. Сканирах те.

Но ти дойде. И счупи всички брави.
И скъса всички котвени зеници.
Раздвижи закърнелите ми стави.
Подплаши затлъстяващите птици.

Нахлу във прашните ми очертания.
(Очаквах всичко! Само не различност...)
И ми изтръгна всички оправдания,
които пазех. В случай на обичане.

На любовта ми....

ДO СЪРЦЕТО ТИ...

Вътре в живота ти да си почина.
Малко да си почина.
Може ли да ти бъда докосване?
Истината е, че съм лято.
Но без тебе съм зима.
Искрено те сънувам в устните ми на залез.
Когато другите чакат живота си спейки,
ние с тебе не сме заспали.
Ще те обгърна с бялото на душата си.
Кожата ми е твое откритие.
Нощем се ражда денят ни.
Защо сме такива не питам.
Искам да чувам дъха ти.
Жената в мен те обича.
По гръбнака ми стъпки от твоите пръсти.
Капе нежност: кап, кап…
Чувствам го като нещо повече.
Това „повече”- да го опитаме.
Може ли малко безумие?
Никога не деля вятъра,
който пилее косите ми.
Може ли да поостанеш след после?
Нямам друго за питане.
Ако заспя гола, не ме завивай.
Можеш единствено със себе си.
Да си почина вътре в живота ти!...
Не искам малко, но то ми стига.

/от нета/

На НЕГО....мъжът,който владее сърцето ми....

А КАЗВАТ...

Зачена ме нечакано през зимата
от някаква случайна пеперуда.
Измисли всичко - пръстите ми, името,
смеха ми - до последната му лудост.

Подготви всичко - нощите, чаршафа
и бъдещата песен на щурците.
Отвори ми специално място в шкафа
за дрехите, бельото и мечтите.

Колоса ми небето и ми даде
на воля да го шаря със светкавици.
Заши звездите здраво, да не падат
през дупките от старите ми навици.

Проходих малка, стискаща ръцете ти,
в които се научих да съм важна.
Родих се в теб. А казват, че мъжете
по принцип не умеели да раждат...

Поисках те…

... и се разтворих във съня ти,
прегърнах те,
копнежно-кадифяна...
По кожата ми
тичаше дъха ти,
оставяйки седефени следи
от пламък.
Светът ти
в моя свят се вплете
и ме превърна в ангел,
и във грешница.
И ме заля като вълна
пенлива,
че с вик потънах във очите ти
трепереща.
А ти събличаше последните
неистини,
във огнен танц изваял ме с ръцете си
и мислите се впиваха несвързани
във устните ти знойни
с дъх на лято.

Страхувах се...
замръзвах
и изгарях.

Съмнявах се...
не вярвах,
занемях.

Докосвах те,
желаех те...
умирах...
и раждайки се
оцелях.

/не зная автора/

Боли ме, вещице!

Боли!
Съдба ли те наричат още ...
Откъснат зов от две очи
слепее в лапите на нощите.
Изтича времето. Изтича ...
Под облаци от притъмняване -
в жестоки думи, мрачни мисли -
река от лудост пропиляна.
Разлъка, тежка самота ...
В сърцето - извор на забрава.
Несподелена е частта
от другата страна на хляба.
По пълнолуние –
мълчиш, Венера някъде се дави...
Душата ми през зъби диша -
червеноуста , недохранена...
По колко пътища – в пръстта,
дъждът заравял е сълзите ми ...
във колко пропасти крещят
разпънати на кръст мечтите ми...
Боли ме, вещице!
Сега светът е празен и без смисъл...
Извикай гръм - убий кръвта ми!
Та на съдба да заприличаш...

angels woman

Любов

Тя отново стоеше пред монитора, чакайки да се появи един непознат . Тя можеше да го нарече „непознат приятел”, защото Тя сподели почти всичко с него и все пак беше непознат, защото не беше го виждала никога. Той успяваше да й подари усмивка, дори мъничко настроение в началото.... И сега тя си тананикаше една песен, която й напомняше за него. Нощта напредваше. Но и тази вечер той не й писа....Не, че не беше там....Но просто за него тя си беше все онази непозната, с която просто си говореше отвреме - навреме, когато нямаше какво друго да прави. А Тя очакваше твърде много от него , тя желаеше той да бъде част от нейния живот....Но това нямаше никога да се случи, защото сърцето му беше обвито със студена обвивка и нейните думи и сълзи нямаше как да го впечатлят, нито да разтопят този лед , който го обграждаше.... Той не се интересуваше от това, че за нея беше като мъничка искрица, която озаряваше мрака в деня й, и вероятно не предполагаше ,че ако го нямаше него тя вероятно щеше да потъне напълно в царството на Тъмнината.... Тя се обърна и погледна леглото. Страхуваше се да си легне в неговата самота и безнадеждност. Но песента беше толкова хубава – какво пък, ще си легне, на пук на всичко, на пук на самотата, на страха, на спомените... Тя изключи компютъра и легна. Зави се хубаво – студено е. Затвори очи и зачака съня.... Изведнъж усети нечия ръка да я гали по челото. Не смееше да мръдне или да отвори очи. Просто лежеше, а ръката продължаваше да я гали. Прокара ледените си пръсти по бузата й, по леко извитата шия, стигна до рамото... Тя събра смелост и попита без думи: - Кой си ти? - Аз съм Самотата. Хайде да се любим! - Но ти си жена... и си толкова студена... Тя усети още една ръка, още по-студена. - Аз съм мъж и съм по-силен от нея, люби се с мен. - А ти кой си? - Аз съм Страхът. - Но аз не се страхувам. - Страхуваш се – от нея. Самотата и Страхът продължаваха да я галят със студените си длани. А тя искаше да крещи, но гласът замираше в гърлото и. Изведнъж усети малки топли ръчички, които галеха краката и. - А ти кой си? - Аз съм Надеждата. - Допирът ти е приятен, продължавай, моля те! И Надеждата вливаше топлина във вкочанените и крака – нагоре и все по-нагоре... Надеждата я целуваше, галеше я нежно с топлите си ръце, но колкото по-топло и ставаше от Надеждата, толкова по-студени, непоносимо студени ставаха ръцете на Страхът и Самотата. Те не искаха да я оставят, те я желаеха толкова силно и не можеха, да й позволят, да се отдаде на една малка никаквица, каквато според тях беше Надеждата. Душата на жената изкрещя вместо нея. И... Тя усети как по-студените следи, оставени от Страха и Самотата премина една силна, топла и нежна ръка. - Аз съм Сънят за твоя рицар на бял кон. Люби се с мен, аз ще те стопля, ще те отведа на най-прекрасните места, ще те закрилям и ще отнема болката от теб, ще те накарам да се чувстваш като преродена... - Да, остани, искам да се любя с теб!- почти извика тя. И той остана. Но Страхът, Надеждата и Самотата не си тръгнаха. Усещаше и други – по-мънички или по-големи, по-студени или по-топли ръце. Това бяха нейните Спомени. Ръцете и усещанията се преплитаха... Тя разбра – това са нейните чувства и мисли. С отчаяние се огледа, потърси Вярата. Та нали точно тя се бе появила, когато си тананикаше онази хубава песничка. Но Вярата я нямаше никъде. Тя се отпусна в галещите я ръце, безсилна да се бори повече. Но когато към тях се появиха и черните дращещи ръце на Болката, тя намери своя глас и изкрещя. Всички се отдръпнаха. Тя взе от пода своето плюшено мече. Самотата я зави със своите студени завивки. Страхът се скри под възглавницата й. Надеждата се сви като вярно кученце в ъгъла на леглото, до краката и. Спомените се мушнаха бързо в раклата, където... откриха уплашената Вяра, Болката се настани на топличко до сърцето й, а Сънят за Рицаря на бял кон седна на раклата до главата и и започна да пее. На сутринта Тя се събуди . Разбудиха се и нейните нощни приятели. Сънят избяга, уплашен от светлината на утрото. Спомените подадоха рошави глави от раклата, с бързи, топуркащи крачки се разпръснаха из всеки ъгъл на дома й. Страхът се почуди какво да прави и реши да ходи все по стъпките й, за да не я изгуби. Вярата се поогледа и остана свита в раклата. Болката не искаше да мърда от топлото местенце в сърцето й и си остана там. Самотата реши да остане в сигурното си убежище – леглото, защото от там никой не можеше да я изгони. А Надеждата се повъртя като вярно кученце в краката й и после се сгуши в скута и, като една мнооого мъничка надежда, че денят ще я дари с поне една усмивка. Тя пусна отново компютъра , който в последно време й беше станал единстеният приятел... А някъде там в ъгъла се спотайваше плахо Любовта, която беше причината да я преследват всичките тези чувства....

angels woman

Пази ме!

Пази ме! Аз съм като песъчинка в пустиня, изгубиш ли ме – всяка друга ще ти напомня за мен, но никога няма да бъда Аз!

Бавно движението на ръката, която нежно, като море, превръща вълните в любимо тяло.... Бавно движението на ръката, която заплита пръсти в къдриците на любимите коси... Бавно движението на ръката, която докосва крайчетата на любимите устни... Бавно движението на ръката, която дори в тъмното открива пътищата към удоволствието….
Желая всеки път развратно да те имам, и да крещиш до богохулство в мойте слабини, със теб раздиращо-опасен се откривам, бушувам, лея се, безумно е, когато в мен си ти... Желая всеки път неземната наслада... и сладка болка искам да ми причиниш... По-силно! И по-мощен... Как желая... Светица съм, но в грешница ме извиси... Развратен си... как искам таз поквара... Бленувах я, сънувах, всяка нощ... Развратна съм... води ме към безкрая, със тебе съм, така развратно-лоша... Разлей се в мен, и ме обсебвай цяла... тъй както знаеш, можеш, и го чувстваш ти... Гори ме, обладай до дъно мойто тяло... Потрепваш... виковете... Не, не ме боли... Превърна ме в развратна ненаситница... безумно-сладострастна... истинска жена... Отдавна се предадох в твоите обятия... желая те развратно... Имай ме сега!
"Прошепни ми - Искам те...и замълчи, Остави мойте устни да говорят...? Докосни ги със пръсти, погали ги с очи. запали ме със ласки и до мене легни! Затвори си очите, не мисли ...остави се, във ръцете ми арфа стани- довери се. Ти мелодия страстна, аз музиканта, ти нотен лист пожелан, аз таланта! С устни пламнали, жадно ще пиеш росата , от сълзите ми радостни....Докосвай бедрата долепени до мен, да целувай гърдите с овал съвършен. Проникна до моите Венерини хълмове, за да вкусиш с екстаз съкровените кълнове. Онзи плод съвършен и с вкус на желание, влудяващ греховно...но без разкаяние. Ти вибрираш, трептиш и се опитваш... да задържиш, този миг на наслада, на върховен сублим, подарен от страста ... и от твоята любима ! Уморен внезапно притихваш щастлив.Бедрата си влажни поривисто извивам, безмълвно и бавно, устни в твоите впивам. И заклевам ноща... да не свършва сега! Длани в длани, устни трескави, потни чела, в композиция сложна и скулптор страста. Две тела се взривяват... потръпва ноща!"Желанието лудо ме побърква и огъня от твоите ръце! Гърдите ми са твърди- докосни с езиче настръхналите върхове! Накарай ме да стена от възбуда! Да те поискам да си в мен! Накарай ме да бъда луда и тигрица в твоя плен! Когато ме побъркаш от желание и с тласъци изпратиш ме във Рая... Изпий със устни сладките ми сокове и пак накарай ме да те желая!!!
Искам те... Искам цялият да си Стон, стон, разкъсал без свян тъмнината... Да трепериш в ръцете ми от Желание, заради което, ще ни отрече света... Да си Страст, безжалостно разкървавила устните ми в безвремие... Да си толкова непозволено Гол, че да ме боли от докосването... Искам да си като ненастроено пиано в ръцете ми... С безкрайни клавиши, с които да свиря... Да си различен звук всеки път, докато уча нотите на възбудата ти... Искам да си като дъждовна капка вода, сред пустинята на устните ми... Да те имам цялият, и да те пазя толкова ревниво в страха си да не те разплискам отвъд, че никога да не си ми достатъчен... Искам те... Да си, като последна минута в предела на живота ми... Като смъртна присъда и дихание с последна отсрочка... Искам красотата на тялото ти, крещящо за любов... Искам да изгоря повърхността му с всички сенки от нежност... Които бавно ще те отведат в дълбините... А после шумно ще те изкачат на върха - на който се сливат земя и небе... звезда и трева... Искам всеки учестен удар на сърцето ти... Искам да ми принадлежи всяко късче въздух, което поемаш шумно, заради мен... Искам да си моята Свобода в големия затвор на плътта... И да плачеш от освобождението... Искам те... Искам да оставиш всяка извивка от тялото си, в паметта на сетивата ми, които ще те запомнят завинаги... И ще те повтарят... В жеста, с който ще впиваш нокти в чаршафите... Или ще захапваш неудържимо възглавницата... А после ще сричаш името ми, смесвайки го със своето... Искам да се загубиш в мен и да ми забраниш да те намеря... Да си дързък и плах, да си сълза и усмивка, да си огън и вода, да си мой и чужд едновременно... Искам да те искам... Искам да ме искаш... Не бързай... Ще те събличам бавно... Като Сбъдване...Нощта ни слива в неразделно цяло. И устните ми в твоите до болка впива. Един безкраен,див копнеж за страст и ласка. Все там към твоята топла плът ме тласка. Очите ни се взират и изпиват ядно, от адския копнеж,но се намират плавно, телата ни в нова форма се изливат, постигат сам-сами хармония красива. Прегръщат се и пак и пак без спир и без да чакат. Едно до друго като топъл лъч в мрака, душите ни последни се решават и да довършат целостта,да се запалят, искрите пламват слели сме се вече. И аз,и ти без нищо да ни пречи и раздели. Красиво съвършенство,без излишни думи, желание споходило нас двама луди. И страст,радост и любов безкрайна. Тела горещи с греховна тайна.

Не съм светица...

Не съм светица, нито пък богиня
и причинила съм безброй сълзи.
Аз грешките си опит не наричам,
а грозни истини, променящи съдби...
... Дали защото със сърцето си решавах,
понякога по-грешна бях и от самия грях...
Разбрах, че болка е, когато нараняваш
и греховете, даже и простени, пак болят...
Не оправдавам греховете със "защото",
а предпочитам тихо да ги давя във сълзи.
Научих, че са нужни сила и достойнство,
за да простиш и за да изречеш "Прости!".
И днес решенията взимам със сърцето,
а разумът сърдито ми размахва пръст.
Раняват, но не ни убиват греховете.
А става ли от прошки по-добър светът?
Като пендари тежки окачих си греховете
А всяка жълтица е мъничка смърт и... боли.
За да сгрешиш не ти е нужно много време...
Но цял живот понякога не стига, да простиш...

Китара

Гладна съм за пръсти от желания...
Нежно да целуват мойте струни.
С песен от прошепнати дихания
въздухът да тръпне помежду ни.
В ъгъла от време бях забравена.
Празното пространство с мен красяха.
Празнично, в прегръдки на компания
всякакви ръце по мен дрънчаха. Не.
Не се оплаквам от живота си.
Музика съм. Стих и звук изплакан.
Знам - и в пирует с грифа наопаки
пръстите вълшебни ще дочакам.

ria

Заради теб

Защото някой ден ще ме намериш
(съвсем случайно, без да си ме търсил)
заспала във цветчето на черешата
и ще познаеш, че съм аз по устните...

Които пазят името ти непокътнато.
Сънуват как ги галиш с топли пръсти.
Приличат на преди секундичка целунати.
И искат да са твои. Непрекъснато.

Които те прошепват на разсъмване.
Мълчат те целодневно и нарочно.
Мечтаят тайно как ще им се сбъднеш.
И имат вкус на захар и на обич.

Ще те накарат да потръпнеш. Целият.
От мекотата им. От жажда. От доверие.
Ще знаеш, че ме има.
И живееш,
защото някой ден ще ме намериш...

caribiana

Излъгах се...

Излъгах се, че срещнах любовта
за пореден и последен път
неразбрана и излъгана оставах
чувствата им бяха кръстопът.

Страхуваха се мене да обичат
плашеха се от една жена
гласно любовта си да изричат
а време имаха и шанса за това.

Опитах се да вярвам в думи
прозрачни истини или лъжи
наивна бях дори и още даже
а моя женския свят тъжи.

Бояха се да ме докоснат
да ги обичат без да ги боли
направиха мечтите да угаснат
всеки път по-силно от преди.

Излъгах се, не искам вече
не вярвам в мъжките души
от любовта ще бягам надалече
от страха им да обичат истински
жени.

Анелия Дойчева

Късно осъзната грешка

Когато седиш в тъмнината сам,
когато искаш, а не можеш да летиш.
тогава се сещаш за някоя някъде там,
която се молеше да я обичаш.

И искаш тази някоя някъде там
да е при теб тази нощ сега,
защото си самотен, не просто сам
и то не само сега във нощта.

А тишината е някак много шумна,
и всичко във тебе силно крещи.
Как си могъл да оставиш тази жена?
И очите ти се пълнят със сълзи.

Днес едва разбра какво направи преди,
защото днес си различен, днес си друг.
Но тя не е просто някоя някъде там,
тя бе жената, която нямаше да те остави сам.

@@@

Рисувам залеза в очите ти

Р ъцете ми те искат. Страшно много.
И чак болят от острата ти липса.
С ънувам те - един ездач на облаци.
У смихвам се на сън. Тъжа наистина.
В ълшебствата ми вече са изчерпани.
А нови няма. Просто нямам сили.
М ълчат звездите в черната си бездна.
З ащото сигурно и тях съм уморила.
А кордите на вятъра заглъхват тихо.
Л юлее се неистово небето.
Е динствено във тайните си стихове
З а теб говоря нежно със сърцето си.
А теб те няма... Само как те няма!
В селената тежи от самотата ми.
О бъркан залез над земята ляга -
Ч ервен, като изгубеното лято.
И аз рисувам него във очите ти,
Т ъгата става пурпурно лилава.
Е динствен мой, аз знам, че си измислица.
Т и знаеш ли, обаче, как ми трябваш?
И никой друг не ми е нужен...

caribiana

И е бяло, и тихо, и тихо...

Пада сняг. И шепти във косите ми.
Сякаш падат прашинки небе.
Ако искаш, ела да поскитаме
из заспалото бяло градче.
Ти ще топлиш ръцете ми с длани,
аз ще топля твоите с дъх.
Ще направим пътечка за двама ни
във самото сърце на града.
А по моите мигли снежинките
ще приличат на светли сълзи.
Ще изглеждам почти като приказка.
И ще мога да сбъдвам мечти.
Ако искаш ела...Измечтай си ме.
Пада сняг. И валят чудеса.
Всичко става вълшебно и тайнствено...
Пада сняг. Ако искаш, ела...

caribianа

В един отрязък от бездумие...

Докато ти мълчиш, събирам тишината.
Във шепите ми, свита на клъбце,
спи много нежност, колкото Земята,
която съм събирала за теб.
Докато ти мълчиш, аз тихичко те слушам.
И пиша музика от твоето мълчание.
Наум се свивам в теб. Наум се сгушвам
във лятото на топлите ти длани.
Докато ти мълчиш, Луната се усмихва
сред своята поляна от звезди.
А аз разпадам себе си на стихове
и те обичам. Докато ти мълчиш.
Докато ти мълчиш...

caribiana

Зимен пейзаж с мен

В тези зимни вечери, когато
по снега навън проскърцва мракът
и небето без звезди е сляпо,
аз те чакам, чакам, чакам...
Два комина тихичко димят.
Пушекът протяга тънки нишки.
Във небето старата Луна
гледа отвисоко. И въздиша.
Спи градът под тънки пелени
от мъглите, слизащи по хълма.
Аз притварям сънено очи
и мечтая как ще ми се сбъднеш.
Някъде отеква тъжен зов.
Тръгва кораб. Или пък се връща.
В тези зимни нощи съм любов.
И те чакам. Да си дойдеш в къщи.

caribiana

Може би..

Всичко може би написах
което мислих и което преживях
на миналото, бъдещето си оставих
безпаметно, докрай се разпилях.

Всичко може би забравих
което изживях, което ме сломи
но свойте грешки пак повторих
от грешните се учех, от техните следи.

Всичко може би направих
което е възможно и невъзможното дори
но съвършенството така и неусетих
малцина са избраните уви.........

Всичко може би изгубих
което скъпо бе и ефтино дори
платих с любов ала така си купих
самотни дни с единствените си пари.

Всичко може би простих
което се прощава и което доживот не бих
по равно всичко с всички разделих
не ми остана нищо
след като на себе си простих....

Анелия Дойчева

Пожелах те…

Пожелах те с очи,
още в мига, когато те зърнах!
Пожелах те с ръце,
щом те докоснах и нежно прегърнах!
Пожелах те със устни,
те се сляха в тишината на мрака.
Пожелах те с душа...
Остани! Сърцето те моли и чака!

Защо?!

Защо усложняваш живота?Някой ти липсва?-Обади се!Искаш да се срещнете?-Покани!Искаш да бъдеш разбран?-Обясни!Имаш въпроси?-Попитай!Не харесваш нещо?-Сподели!Искаш нещо?-Поискай си го!Обичаш някого?-Кажи го!

Огънче за мене

Носиш ли си огънче за мене?
Огънче от дън живота взето.
Аз съм цяла лед-обледенена
в зимата на седемте небета.

Първото ми вледени крилете,
второто в сърцето ми изригна.
Някак си преминах трето, пето...
По-нагоре не можах да стигна.

И сега съм приказна и бяла,
зимни ветрове пируват с мене.
И стоя - ни жива, ни умряла,
като че от преспите родена.

Само оня огън ще ме стопли,
дето прави дяволите луди.
И студа в сърцето щом зачопли,
може и мъртвеца да събуди.

Но внимавай! В седемте небета
любовта е трудна. И студена.
И без оня огън във сърцето
ще замръзнеш. Също като мене...

Ники Комедвенска

ЛАБИРИНТИТЕ НА ЛЮБОВТА

Вървях през лабиринти от съмнения,
прегърнала мечтите си беззвездни - дали си сън,
дали не си видение и в нищото внезапно ще изчезнеш.
Препъвах се в заплетените ребуси,
в загадки, във безмълвия, в заблуди.
Повярвах в тебe - както вярвам в себе си и знаех,
че съм влюбена до лудост.
Все бързах, че след мене тича разумът - не ми се слушат врели-некипели,
а чувствата ми да стоят наказани във клетка, като птици нелетели.
Земята да се завърти наопаки - ще тъна пак във страст неукротима...
дори да са объркани посоките - пак тихо ще те шепна в нежни рими.
В сърцето ми си - с любовта и болката!
На всичко друго му изпуснах края.
Обичам те! Обичам те... и толкова!
А ти обичаш ли ме - дявол знае...

Пóлети

Днес ми е тъжно. Толкова тъжно,
че не мога дори да заплача.
Очертавам край себе си малка окръжност
с диаметър - ръката на здрача.
И се скривам във нея. Гола. По себе си.
Без мечти. Без надежди. Без нищо.
Пак туптят във сърцето ми безкрайни далечности.
И приличам съвсем на летище...
От което отлитат...Отлитат завинаги.
Без билети за някакво връщане.
Вътре в мен се разпадат отминали мигове.

А така да ми се прегръща...

caribiana

Разбрал ли си...

Сънувал ли си някога кошмари,
в които си умирал двеста пъти?
И от септември, чак до февруари,
вървял ли си по пътища безпътни?

Получил ли си хиляди шамари,
от всички и за всичко твое свято?
Прескачал ли си каменни дувари,
спасявайки се, а си падал в блато?

Живял ли си поне за ден без грешки,
но и без знак за никаква надежда?
Обичал ли си някога - лудешки,
а срещу туй - нескопосни брътвежи?

Замръквал ли си в чуждите легла,
защото просто е необходимо
на тялото ти, не от любовта?
Не си ли? Пробвай, бързо ще ти мине!

Умирал ли си за една любов,
която е била за тебе всичко?
Не се страхувай! Тъй ще е до гроб,
със всяка нова, знай, че ще възкръсваш!

Разбрал ли си, че своята съдба
не можеш да я пратиш на поправка?
Не се намесвай в Божиите дела,
ще станеш за резил и подигравка!

Успял ли си да имаш онова,
което искаш, молиш и мечтаеш?
Благодари на Господ за това!
Защото моята съдба - не знаеш!

ЛЮБoff

Истинско

От седем извора вода напълних,
а после дълго клетвено мълчах.
Очите си изплаках, за да съмне
и сякаш векове към теб вървях…

Не чаках чужда обич да ме стигне,
сама нагазих в неотъпкан път.
Разкъсвах тишината с луди мисли
и гонех ветровете към върха.

Мълчаната вода на теб нарекох
и, може би, защото любовта
ни прави неразумни, в миг отрекох
човешките закони на света…

И сякаш от тъгата те измислих,
такъв един, различен от преди.
Човек, роден от огнените мисли
и пред когото вятърът мълчи…

И който може да взриви покоя,
като накара времето да спре.
Аз вече знам, че истински съм твоя,
щом с теб отрекох всички страхове…

Йорданка Господинова

Излъгана душа

В деня ми никога те няма,
но в нощите си само ти
и лъжа себе си,че си измама,
ала душата ми объркана мълчи.
Мълчи,защото те усеща,
защото знае,че си още там.
Припомня си онази първа среща,
със аромат на истини и свян.
Припомня си очи,които
я гледаха като съдба.

Кафето си остана недопито,
не забелязвахме около нас света.
Предостатъчен ни бе покоя.
Предостатъчен ми беше ти.
Всяка клетка ми крещеше,че съм твоя
и че времето не ще го промени.
И душата ми за пръв път от години
се усети пълна с цветове.
Искаше да подарява рими
и да получи своите криле.
Е..получи ги и от тогава
единствено за теб шепти.
Все чака те,като сирак на прага,
от ъгъла да се покажеш ти.
Съцето ми не дава да й кажа,
че полета й няма да те върне,
че през деня ще е без теб-наказана,
че ще си нейн единствено докато съмне.

Марияна Трандева

Предопределено е...

Не чукай на дърво.Ще ти се случа.
Обречена съм ти от цели сто живота.
По теб ще тръгна като тънък ручей
и ще се гмурна във сърцето ти.Дълбоко.
Ще станеш целият водовъртежен.
Така съм влюбена,че просто си безсилен.
А аз се чувствам до полуда нежна,
когато тихичко по тебе се разливам.
Не можеш да ме спреш да те обичам.
Заключих миналото си и хвърлих ключа.
Сега съм твоето объркано момиче.
Не чукай на дърво.Ще ти се случа!

Caribiana

Очите ти са здрачните портали

към свят за теб самия непознат.
Свещица тази вечер ще запаля
и ще се моля да не търся път назад,
когато ме пресрещнеш с зимни хали,
във опит да се скриеш, да ме спреш.
Над ров дълбок се гледаме, разбрали,
че от любов си струва да умреш.
Но знание такова носи болка
и пръсти изгорени дръпваш ти,
че огънят е овъглявал ...колко?!
Едва ли знаем колко са... души.
И ти не спускаш моста.
Крокодили в рова със грозна стръв ядат луни.
Те много светли чувства са убили.
Но знаем с теб, убиецът си ти.
И твоя страх, че гасне светлината,
когато с шепи пълни я гребеш
от езерото чисто на Тъгата.
Страхуваш се, но няма да ме спреш.
И бронята си ще сваля. Тежи ми.
Какво че рани-рози ще цъфтят
по бледата ми кожа. Помогни ми.
Пусни ме днес на риск във своя свят.

Геолина Стефанова

Здравей,

Прости ми, ако се натрапвам,
но думите – изписват се сами...
От гърлото ми ще излязат грапави
и нетипични, може би.
Излъгах те, когато ме попита
дали те искам. Казах – „не“,
а „да“ – напираше нескрито...
Потиснах го. От гордост бе.
Обичам те.
Побърквам се от ревност,
несигурност, желание и страх.
Не се нуждая от любов „на дребно“,
с такава цял живот живях...
Признавам ти – по теб съм луда!
И мисълта ми все към теб лети.
Но нямам сили да те губя
и нямам време за игри....
Не си готов за всичката любов
на някаква си луда романтичка.
Усещам го... Не си готов!
Но те обичам! Това е всичко...

Румяна Симова